Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Вино?

— И още как.

Донесе чаша от кухнята и наля от любимото му червено вино.

— Нямам много време.

— Добре. Е? — нетърпеливо попита Данс.

— Спечелихме. Преди двайсет минути се е произнесъл. Направо е сринал защитата със земята.

— Наистина ли?

— Да.

Данс стана и го прегърна силно. Той обви ръце около нея и я притисна към здравите си гърди.

Време беше за наздравица.

— След две седмици Ърни ще представи обвинението пред съдебните заседатели. Няма съмнение, че ще го осъдят. Искат ни там във вторник, в девет сутринта, за да обсъдим свидетелските показания. Готова ли си за пътешествие?

— И още как!

О’Нийл отмести поглед, отдалечи се и се облегна на парапета. Взря се в градината към камбанките, които бе захвърлила там през една ветровита и безсънна нощ и така и не бе прибрала.

О’Нийл се умълча. Данс разбра, че нещо го измъчва.

Притесни се: „Какво има? Да не би да е болен? Или ще се мести?“

— Чудех се… — подхвана той.

Данс изчака. Сърцето й затуптя по-бързо.

— Чудех се дали след срещата във вторник искаш да поостанем няколко дни в Лос Анджелис. Ще разгледаме града. Ще хапнем яйца по бенедиктински, както си обещахме. Или суши в Западен Холивуд. Ще зяпаме тежкарите. Може да си купя и черна риза.

Майкъл О’Нийл не беше от разговорливите. За пръв път го чуваше да бърбори трескаво.

Данс примигна. Сърцето й трептеше като крилата на колибрито, кръжащо около розовия храст край верандата.

— Аз…

Той се засмя и раменете му се отпуснаха. Сигурно изглеждаше напълно потресена.

— О, забравих да кажа нещо.

— Да?

— Ан ме напуска.

— Какво? — ахна тя.

По лицето на Майкъл се изписаха различни чувства — надежда, несигурност, болка. Най-ясно обаче прозираше смущението.

— Заминава за Сан Франциско.

Можеше да му зададе стотици въпроси. Първо обаче попита:

— Децата?

— Ще останат с мен.

Не се изненада. Майкъл О’Нийл беше чудесен баща. А Данс винаги се бе съмнявала в майчинската роля на Ан и желанието й да я изпълнява.

Спомни си очите на О’Нийл в болницата. Измъчвала го е значи раздялата.

Продължи като човек, на когото липсват време и реализъм, за да планира по-добре операцията. Типично за мъжете. Обясняваше й как децата ще посещават Ан, как са реагирали родителите му и родителите на Ан, за адвокатите, какво ще прави Ан в Сан Франциско. Данс кимаше съсредоточено, мръщеше се, насърчаваше го да продължава. И слушаше.

Веднага разбра подтекста на „този собственик на галерия“ и „приятеля на Ан в Сан Франциско“. Изводът не я изненада особено, макар да се ядоса, че Ан е наранила О’Нийл.

Наистина беше сломен, обиден, макар още да не го съзнаваше.

„А аз? Как се чувствам аз?“ — запита се Катрин.

После прогони мислите. По-късно ще анализира.

О’Нийл стоеше като ученик, поканил момиче на танц. Не би се учудила, ако пъхне ръце в джобовете и се вторачи в обувките.

— Та какво ще кажеш за следващата седмица? Няколко дни?

Данс се опита да разгадае езика на собственото си тяло. Какво говореше то? От една страна, новината я потресе дълбоко. От друга, пристъпваше предпазливо като сапьор към необезвредена бомба.

Пътешествието с Майкъл О’Нийл я изкушаваше силно.

Но отговорът, разбира се, няма как да е „да“. О’Нийл трябваше да остане край децата, защото нямаше кой да го отмени. На този етап те не трябваше да узнават за проблемите на родителите си. Но навярно се досещаха. Детската интуиция е непреодолима природна стихия.

Имаше обаче още един довод срещу екскурзията.

И по стечение на обстоятелствата той се появи на хоризонта.

— Привет! — подвикна някой откъм предния двор.

Данс погледна Майкъл, усмихна се неловко и отговори:

— Тук сме. Отзад.

Джонатан Боулинг изкачи стъпалата. Усмихна се на О’Нийл. Двамата се ръкуваха. И Боулинг беше с дънки като Данс. Беше наметнал яке върху черната блуза и носеше туристически обувки.

— Малко подраних.

— Няма проблем.

О’Нийл схващаше бързо, освен това не му липсваше такт. Разбра веднага. Първата му реакция беше притеснение, че я е поставил в неудобно положение.

В очите му прочете извинение.

А нейните настояха, че извиненията са излишни.

О’Нийл беше и учуден. Усмихна й се като тогава, когато по радиото в полицейската кола пуснаха песен за мъж и жена, които все не успяват да се намерят.

Най-важното е да не пропуснеш момента. И двамата го знаеха.

— С Джонатан заминаваме за Напа за два дни — с равен тон обясни Данс.