Джефри Дивър - И няколко червени рози

О’Нийл уточни, че жената се промъкнала в болницата, преструвайки се, че кандидатства за работа като медицинска сестра.

— Ясно — каза Данс, спомняйки си разкритията на Кони Рамирес. — Между интервютата и Хуан Милър нямаше връзка и не им обърнахме внимание.

— Свидетелите твърдят, че е носела униформа, сякаш пристига от дежурство в друга болница — продължи О’Нийл.

— Претърсихме в компютъра й и открихме, че е сверявала в „Гугъл“ взаимодействията между различни медикаменти.

— А уликите в гаража?

— Подхвърлила ги е. Накарах Пийт Бенингтън да го претърси из основи. Криминалистите намериха няколко косъма, пропуснати от хората на Харпър. Оказаха се нейни. ДНК съпоставката…

— Толкова зле се чувствам, Майкъл. Усъмних се, че тя… — Данс дори не успя да го произнесе на глас. — Мама изглеждаше толкова разстроена, когато ми разказа как Хуан я помолил да го убие. Твърдеше, че не била в интензивното, когато са убили Хуан, но после се изпусна и каза, че в отделението имало само няколко сестри.

— Всъщност разговаряла с един от лекарите в интензивното и той казал, че всички посетители са си тръгнали. Еди изобщо не е стъпвала там.

Погрешно изтълкувана информация и погрешно предположение. „Не подобава на следовател да допуска такива пропуски“ — укори се мислено Данс.

— А Харпър? Ще продължи ли с делото?

— Не. Събира си багажа и се прибира в Сакраменто. Предаде го на Санди.

— Какво? — шокирано възкликна тя.

— Да — засмя се О’Нийл, забелязал изражението й. — Справедливостта не го интересува много. Пада си по шумните дела, като например срещу майка на държавен агент.

— О, Майкъл… — Данс отново стисна ръката му. Той положи длан върху нейната, после отклони поглед. Лицето му я разтърси. Слабост и уязвимост ли долови, или се лъжеше?

О’Нийл понечи да каже нещо, но замлъкна.

Сигурно да се извини, че я е мамил за случая. Погледна часовника си.

— Трябва да проверя нещо.

— Добре ли си?

— Просто съм изморен.

Сигнал за тревога. Мъжете никога не са „просто изморени“. Имат предвид всъщност, че изобщо не са добре, но не им се говори.

— О, без малко да забравя — вметна О’Нийл. — Обади се Ърни. За делото в Лос Анджелис. Съдията отказал да отложи изслушването на имунитет. Започва след около половин час.

Данс стисна палци. После го прегърна топло.

Майкъл извади ключовете за колата и се запъти към стълбите, очевидно нямаше време да чака асансьора.

Данс погледна към масата в кафенето. Забеляза, че майка й я няма. По дяволите! Тръгнала си беше.

— Здравей, Кейти.

Тя се обърна изненадано. Еди явно бе излязла през страничния вход и я бе изчакала в коридора да се сбогува с О’Нийл.

— Майкъл ми разказа, мамо.

— Оттеглиха обвиненията и дойдох да благодаря на хората, които ме подкрепиха.

Хората, които ме подкрепиха…

Възцари се неловко мълчание. От радиоточката проехтя неразбираемо съобщение. Някъде проплака бебе. После настана тишина.

Думите на Еди ясно обобщаваха случилото се между тях в последните дни. Проблемът не беше, че си е тръгнала набързо от съда. А доста по-дълбок.

— Не съм се съмнявала в теб, мамо, наистина — заекна Данс.

— О, и това го казва експертът по кинесика! — усмихна се Еди. — Който разпознава всички лъжливи сигнали.

— Мамо…

— Кейти… Мислеше си, че е възможно да съм убила Хуан.

Данс въздъхна. В душата й зейна празнота. С треперещ глас каза:

— Може би, мамо. Но обичта ми към теб не намаля. Нито уважението. Но, да, права си.

— Лицето ти онзи ден в съда, когато определиха гаранцията… Разбрах, че се чудиш дали съм виновна.

— Съжалявам, мамо — отрони Катрин.

Еди направи нещо съвсем необичайно. Разтърси я за раменете. С всички сили.

— Не смятай да се извиняваш — сряза я грубо майка й.

Данс примигна и отвори уста.

— Мълчи, Кейти. Слушай. Цяла нощ не мигнах. Преследваше ме съмнението в очите ти, подозрението… Остави ме да довърша. Цяла нощ стоях будна, разярена, обидена. Но накрая разбрах нещо важно. И се почувствах много горда. — Топла — също тъй необичайна — усмивка грейна на лицето й и смекчи острите й черти. — Много горда.

Данс се намръщи.

— Знаеш, Кейти, че родителите винаги се съмняват дали са успели да възпитат добре децата си. Убедена съм, че и ти си го изпитвала.

— О, по десет пъти на ден.

— Надяваме се, молим се, че даваме на децата си необходимото — способности, воля, смелост. Нали до това се свежда всичко. Не да се борим вместо тях, а да ги подготвим да устояват в собствените си битки. Да ги научим да мислят критично, самостоятелно. — По страните на Данс се стичаха сълзи. Майка й продължи: — И когато видях как се двоумиш и обмисляш случилото се, разбрах, че съм успяла. Напълно. Не съм отгледала слепец. Предразсъдъците заслепяват, омразата — също. Но и любовта и предаността. А ти търсеше истината. — Еди се засмя. — Беше на погрешен път, разбира се. Но не мога да те виня за това.