Джефри Дивър - И няколко червени рози

Настана мълчание. Данс се изненада, че нищо в жестовете на Овърби не издава безпокойство. Тя обаче нервно потропваше с крак.

„Май схващам мащабната картина“ — подигравателно си помисли Данс. Без малко да й се изплъзне от устата, но прехапа език.

Трябваше да реши.

Колебаеше се.

Овърби потупа с показалец жалбата:

— Срамно е да ни занимават с такива неща. Затрупани сме с работа.

След случая с кръстовете, гонитбата на Дж. Доу и притесненията около майка й Данс усети, че няма сили за нова битка, не и за такава.

— Щом смяташ, че жалбата срещу Ройс ще ни отнеме прекалено много време, Чарлс, аз ще уважа мнението ти.

— Радвам се. Да се захващаме. Работа ни чака. А това тук също отпада.

Той взе листовете и ги пъхна в купчината.

— Никакво губене на време — усмихна й се.

— Да се захващаме — повтори Данс.

— Късно е вече… Приятна почивка, Катрин. И благодаря за успешното приключване на случая.

— Лека нощ, Чарлс.

Данс стана и излезе от кабинета. Почуди се дали и той се чувства омерзен като нея.

Много, много се съмняваше.

Данс се върна в „Женското крило“.

— Здравей, Катрин! — подвикна й някой точно когато посегна да отвори вратата на кабинета си.

Обърна се. Първо не го разпозна. После се сети — Дейвид Рейнолдс, младият полицай от шерифството. Не беше в униформа — носеше джинси, поло и сако. Усмихна се и сведе поглед:

— Не съм на дежурство.

Приближи се и застана на няколко крачки от нея.

— Разбрах, че случаят с кръстовете е разрешен.

— Малко изненадващо — съгласи се тя.

Беше пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше нервен.

— Момчето е добре, нали?

— Да.

— А Чилтън? Призна ли?

— Не, но няма нужда. Имаме свидетели и достатъчно улики.

Данс кимна подканващо към кабинета.

— Не, нямам време… Отбих се по-рано, но беше излязла.

Любопитно. Сега й се стори още по-неспокоен. Езикът на тялото му излъчваше силен стрес.

— Исках само да кажа, че работата с теб ми достави истинско удоволствие.

— Оценявам помощта ти.

— Ти си изключителна личност — заекна Рейнолдс.

Олеле! Накъде биеше?

Той отбягваше погледа й. Прочисти гърло:

— Знам, че не ме познаваш много добре…

„Поне с десет години е по-малък от мен“ — рече си Катрин. Бореше се да сдържи усмивката и майчинските прояви. Питаше се къде ли ще я покани на вечеря.

— Опитвам се да кажа, че…

Но замълча. Извади от джоба си плик и й го подаде.

— Опитвам се да кажа, че се надявам да прегледаш молбата ми за работа в Бюрото — довърши Рейнолдс. — Повечето по-възрастни инспектори не ги бива за учители. Но знам, че това не се отнася за теб. За мен ще бъде чест да се уча от теб.

Данс отново потисна напушилия я смях.

— Благодаря, Дейвид. В момента нямаме свободни места, но ти обещавам, че ти ще си първият в списъка, ако се отвори възможност.

— Наистина ли? — грейна той.

— Абсолютно. Хубава вечер, Дейвид.

— Благодаря, Катрин. Ти си страхотна!

На фона на останалите възрастни…

Катрин се усмихна и влезе в кабинета. Отпусна се тежко в стола. Взря се в преплетения ствол пред прозореца. Телефонът й иззвъня. Не й се говореше. Погледна към екрана.

Поколеба се, но при третото позвъняване все пак отговори.

Около оградата закръжи пеперуда и изчезна в двора на съседите. Не беше сезонът на големите огненочервени пеперуди, заради които наричат Пасифик Гроув „Градът на пеперудите“, и Катрин Данс се зачуди от кой ли вид е мимолетната й гостенка.

Седеше на задната веранда, влажна от следобедната мъгла. Беше тихо. Децата и кучетата бяха при родителите й. Носеше избелели дънки, зелена тениска и стилни спортни обувки — награда, която си позволи в чест на успешното приключване на случая. Отпи от чашата бяло вино.

Лаптопът й беше отворен на масата пред нея. Беше се включила като временен администратор в „Чилтън Рипорт“. Намери паролите за достъп в един от файловете на Джеймс Чилтън. Направи справка в разгърнатата книга и дописа текста: www.thechiltonreport.com/html/final.html

Прочете резултата. Усмихна се леко.

После затвори страницата.

Чуха се стъпки. Данс се обърна към Майкъл О’Нийл.

— Здрасти! — усмихна се той.

Очакваше да й съобщи по телефона решението на съдията в Лос Анджелис. В болницата й се стори много зает, не предполагаше, че ще се отбие. Но Майкъл О’Нийл винаги бе добре дошъл. Опита се да разгадае изражението му. Обикновено й се удаваше — познаваше го добре — но чертите му понякога бяха като на заклет покерджия.