Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Ще те откараме в ареста в Монтерей, Джеймс — обясни тя, без да обръща внимание на брътвежите му. — Тогава ще можеш да се обадиш на жена си или на адвоката си.

— Не чуваш ли какво ти говоря? Някой ме е натопил. Каквото и да твърди момчето. То е нестабилно. Преструвах се, че се хващам на игричката му. Щях да го застрелям, ако понечи да нарани Дон и Лили. Това е.

Катрин се приведе. С усилие на волята се опитваше да запази хладнокръвие. Не беше никак лесно.

— Защо нападна Тами и Кели, Джеймс? Две момичета, които не са ти сторили нищо.

— Невинен съм — измърмори той.

— Защо? — продължи Данс, сякаш не го чуваше. — Защото презираш невъздържаните младежи? За да не ти петнят блога с нецензурните си коментари? Или с лошата си граматика?

Чилтън не отговори, но искрата в очите му издаде, че е на прав път.

— А Линдън Стрикланд? И Марк Уотсън? Убил си ги просто защото са използвали истинските си имена и е било лесно да ги откриеш, нали?

Той отклони поглед, сякаш знаеше, че чете истината в очите му.

— Картините, които уж Травис беше пуснал в блога, си ги рисувал ти, нали? В биографията ти пишеше, че в колежа си работил като графичен дизайнер и артдиректор.

Чилтън мълчеше.

— Достави ли ти удоволствие да нарисуваш как ме съсичат с меч? — гневът й се разрази с пълна сила.

Мълчание.

— Скоро ще те разпитам официално. В присъствието на адвоката ти, ако желаеш.

— Една молба, агент Данс? — взря се изпитателно в лицето й той.

Тя вдигна вежди.

— Трябва ми нещо. Важно е.

— Какво, Джеймс?

— Компютър.

— Какво?

— Достъп до интернет. И компютър. Колкото се може по-бързо. Още днес.

— Имаш право да използваш телефона в ареста. Но не и компютър.

— Но блога? Трябва да кача статиите си.

Напуши я смях. Този път не се сдържа. Не беше загрижен за децата си и съпругата си. Вълнуваше го само блогът.

— Не, Джеймс, няма начин.

— Трябва да има! Непременно!

Трескавият тон и налудничавият му поглед най-сетне й отвориха очите. Катрин Данс разбра, че читателите не означават нищо за Джеймс Чилтън. Без да му мигне окото, беше убил двама и нямаше намерение да спира.

Истината не означаваше нищо за него. Лъжеше безогледно.

Отговорът беше елементарен — Джеймс Чилтън беше пристрастен — като играчите в „Дименшън Куест“, като мнозина обитатели на виртуалния свят. Пристрастен към месианската си кауза. Пристрастен към съблазнителните думи — своите думи — и желанието да ги сее в сърцата и умовете на хората по света. Само така се чувстваше блажен.

Данс приближи лице към него.

— Джеймс, ще направя всичко възможно, в който и затвор да те пратят, никога повече да не влезеш в интернет. До сетния си ден.

Чилтън закрещя:

— Нямаш право! Не можеш да ми отнемеш блога! Читателите се нуждаят от мен! Страната се нуждае от мен! Нямаш право!

Данс захлопна вратата и кимна на полицая зад волана.

Катрин Данс беше пренебрегнала забраната да пуска лампата за лични цели. Сигналните аксесоари бяха предимство, особено ако караш с два пъти по-голяма от разрешената скорост. Летеше по магистрала № 68 от Колистър към Салинас. Изслушването на обвинението срещу Еди Данс започваше след двайсет минути и тя щеше да седи най-отпред, каквото и да й костваше това.

Питаше се за кога ли ще насрочат делото срещу майка й. Кой ще свидетелства? Какви точно улики ще използва прокурорът?

И за пореден път се запита дали ще я призоват на свидетелската скамейка.

Какво щеше да стане, ако осъдеха майка й? Познаваше калифорнийските затвори. Обитателите им бяха предимно неграмотни, жестоки злодеи с разядени от наркотици и алкохол умове. Майка й нямаше да издържи. Присъдата в крайна сметка щеше да е смърт — смърт за душата.

Гневеше се, че е пратила това писмо на Бил, в което обясняваше решението на майка си да приспи домашния любимец. Един нехаен коментар отпреди години, който можеше да повлияе фатално върху участта на майка й.

Отново се сети за „Чилтън Рипорт“. За коментарите за Травис Бригам. Всичките неверни, напълно погрешни… но ще продължават да циркулират из сървърите и в сърцата на компютрите. Завинаги. Ще могат да ги четат и след пет, десет, двайсет години. Или сто? И никога няма да разберат истината.

От тревожните мисли я изтръгна звънът на телефона.

Съобщение от баща й.

„В болницата с майка ти съм. Идвай възможно най-бързо.“

Данс ахна. Какво ставаше? Изслушването трябваше да започне след петнайсет минути. Ако Еди Данс е в болницата, причината може да е само една — болна е или наранена.