Джефри Дивър - И няколко червени рози

— С приятелите ми ще те наглеждаме, Травис. Не вдигай никакъв шум. Иначе… — Показа му нажежен поялник. — Ясно?

— Кой си ти? — заекна през сълзи момчето. — Какво съм ти направил?

Мъжът включи поялника в контакта.

— Не! Съжалявам! Ще мълча! Обещавам! — закима трескаво Травис.

Мъжът изключи поялника и се заизкачва по стълбите. Вратата на мазето се затвори. После се захлопна предната врата. Изръмжа двигател на кола. И Травис остана сам.

Следващите дни се сливаха в мъгляви халюцинации и сънища. За да надмогне досадата — и лудостта — играеше наум „Дименшън Куест“.

Травис чу предната врата да се отваря и потрепери. По пода затрополиха стъпки.

Човекът, който го държеше в плен, се беше върнал.

Травис се сви и заплака. Тихо. Знаеше правилата. Спомни си бухалката, поялника.

Вгледа се в тавана — пода, по който сновеше мъчителят му — и се опита да се ориентира по стъпките му. След пет минути трополенето започна да приближава. Той се напрегна. Мъжът слизаше при него. След няколко секунди ключалката изщрака. Стълбите заскърцаха.

Травис се притисна към стената. Обикновено мъжът вземаше пълната кофа и оставяше празна. Но днес носеше само хартиен плик.

Травис се ужаси. Какво ли имаше вътре?

Горещият поялник?

Нещо по-лошо?

Мъжът го изгледа изпитателно.

— Как се чувстваш?

„Лайняно, заднико! Има си хас!“

Но на глас отговори:

— Добре.

— Отслабнал ли си?

— Предполагам.

— Но се хранеше, нали?

Травис кимна. Не го попита защо му причинява това. Като най-голямата пъпка от комар на света. Иска ти се да я почешеш, но не бива. Понеже имаше поялник.

— Можеш ли да вървиш?

— Сигурно.

— Добре. Защото ти давам шанс да си тръгнеш.

— Наистина? О, да! Моля ви! Искам да се прибера у дома. — Очите на Травис се насълзиха.

— Но трябва да заслужиш свободата.

— Да я заслужа. На всичко съм готов… Какво да направя?

— Не бързай — сериозно каза мъжът. — Може да се откажеш.

— Не, ще…

— Тихо! Имаш право да се откажеш. Но ще останеш затворен и ще умреш от глад. Ще има и други последствия. Родителите ти и брат ти също ще умрат. Пред къщата им дебне мой приятел.

— Добре ли е брат ми? — прошепна трескаво момчето.

— Добре е. Засега.

— Не ги убивайте! Не можете да го направите!

— Мога и ще го направя. Повярвай ми, Травис. Не се шегувам.

— Какво да направя?

Мъжът го измери с поглед.

— Искам да убиеш някого.

Сигурно се шегуваше.

Но мъжът не се усмихваше.

— Как така? — промълви Травис.

— Да убиеш някого. Като в играта. „Дименшън Куест“.

— Защо?

— Няма значение. За теб. Интересува те единствено, че иначе ще умреш от глад тук, а приятелят ми ще убие семейството ти. Просто и ясно. А сега кажи. Да или не?

— Но аз не знам как?

Мъжът бръкна в хартиения плик и извади пистолет, увит в найлон. Хвърли го на леглото.

— Чакай! Той е на баща ми! Откъде го взе?

— От камиона му.

— Каза, че семейството ми е добре.

— Така е, Травис. Нищо им няма. Откраднах го преди няколко дни, докато спяха. Можеш ли да стреляш с него?

Травис кимна. Всъщност никога не беше стрелял с истинско оръжие. Но в клубовете беше играл военни игри. И беше гледал телевизия. Всеки, следил „Семейство Сопрано“, става експерт по пистолетите.

— Но след като го направя, ще ме убиеш. И семейството ми — измърмори.

— Няма. За мен е по-добре да останете живи. Убиваш човека, когото ще ти посоча, хвърляш оръжието и побягваш. Накъдето искаш. После аз се обаждам на приятеля си и му казвам да остави вашите на мира.

Не звучеше логично. Но Травис не мислеше ясно. Страхуваше се да приеме, страхуваше се и да откаже.

В съзнанието му изплува образът на брат му, после на майка му, дори на баща му, който се усмихва. Когато поглежда към Сами, не към Травис. Но все пак беше усмихнат и Сами се радваше. А това бе важното.

Донесе ли ми бонбони, Травис?

Сами…

Сълзи замъглиха погледа му. Травис примигна и прошепна:

— Добре. Ще го направя.

Сълзливо-сантименталното настроение на Доналд Хокън се дължеше и на шардонето, изпито на обяд.

Всъщност състоянието му не го притесняваше никак.

Стана от дивана, където седяха с Лили, и прегърна Джеймс Чилтън, който влезе в дневната на вилата си в Холистър, понесъл няколко бутилки бяло вино.

С леко смутено изражение Чилтън също го притисна крепко. Лили поохлади ентусиазма на съпруга си.

— Доналд! — скастри го тя.

— Съжалявам, съжалявам — засмя се Хокън. — Но не можах да се сдържа. Кошмарът свърши. Какво преживя само!