Джефри Дивър - И няколко червени рози

А беше и страшничко.

Данс грабна фенера от жабката и слезе от джипа си.

Влажният ветрец я прониза. Побиха я тръпки.

„Спокойно.“

Усмихна се накриво, включи фенера и закрачи напред, осветявайки плътните храсталаци.

По магистралата премина кола, гумите изскърцаха по влажния асфалт на завоя. После звукът отведнъж замря, сякаш автомобилът се беше изпарил в друго измерение.

Данс предполагаше, че „нещото“, споменато от анонимния гражданин, е последният кръст, оповестяващ смъртта на Джеймс Чилтън.

Наоколо обаче не се виждаше никакъв кръст.

Какво друго можеше да е имал предвид?

Дали бяха забелязали или чули Травис?

Мястото предоставяше прекрасно укритие.

Данс спря и се ослуша за викове за помощ.

Само вятърът шумеше в короните на дъбовете и боровете.

Дъбове… В ума й изплува един от импровизираните крайпътни кръстове. И онзи в задния й двор.

Дали да повика подкрепление и да нареди да претърсят района? Не още.

Искаше й се анонимният гражданин да беше тук. Дори най-неохотните свидетели са добър източник на сведения. Нежеланието на Тами Фостър да им съдейства например не бе забавило разследването.

Компютърът на Тами. Там се крие отговорът. Или поне насоката.

Но очевидецът не беше тук. Разполагаше само с фенера и мрачната изоставена строителна площадка.

Където да открие „нещо“.

Катрин се промъкна през една от вратите и закрачи бавно навътре. Пламъците бяха погълнали основната сграда, а другите — служебни помещения, гаражи и комплекси с хотелски стаи, бяха укрепени с дървени скелета. Различи около шест изкопа за основи, маркирани с оранжеви табели. Гъстата мъгла обаче отразяваше лъчите на фенера и я заслепяваше. Данс се движеше предпазливо, за да не пропадне.

Обхождаше мястото крачка по крачка, спираше, оглеждаше се за следи от стъпки.

Какво, по дяволите, беше видял анонимният информатор?

Чу някакъв звук. Изпука клон. После още един.

Данс замръзна.

Сигурно беше сърна. Цели стада живееха в околните гори. И не само сърни. Миналата година рис уби туристка, тичала за здраве. Звярът нахапал клетата жена и избягал. Катрин разкопча сакото и потупа дръжката на глока, за да си вдъхне кураж.

Пак изпука клон, после нещо изскърца.

Сякаш се размърда панта на стара врата.

Данс потрепери от страх. Помисли си, че макар убиецът да е обезвреден, мястото е идеално свърталище за нелегални производители на метадон и гангстери.

Но дори не й мина през ума да се върне. Ами ако Травис беше тук? „Продължавай“ — окуражи се мислено.

Оглеждаше се за помещения, където можеха да скрият отвлечен, за затворени врати, за отпечатъци от стъпки.

Стори й се, че долавя стенание. Дали да не повика момчето по име? Инстинктът обаче я предупреди да внимава.

Закова се на място.

На десетина метра сред мъглата се очерта човешки силует. Придвижваше се дебнешком.

Данс ахна, изключи фенера и извади пистолета.

Вгледа се пак натам — фигурата беше изчезнала.

Не беше плод на въображението обаче. Беше убедена, че е видяла някого — мъж, доколкото можа да прецени.

Сега стъпките се чуха по-ясно. Пукаха съчки, сухите листа шумоляха. Човекът я заобикаляше отдясно. Правеше няколко крачки, после спираше.

Данс попипа мобилния телефон в джоба си. Но ако се обадеше, щеше да издаде къде е. А едва ли мъжът беше дошъл тук — във влажната мъглива нощ — на разходка.

Реши да се върне към колата. В багажника държеше пушка — само веднъж бе стреляла с нея. На учение.

Данс тръгна обратно. Листата шумоляха издайнически под подметките й.

Всяка стъпка крещеше: „Тук съм! Ето!“

Спря. Другият обаче продължаваше напред през храсталака някъде вдясно из непрогледната мъгла.

После шумът от стъпките замря.

Спрял ли беше и той? Или минаваше през голо място, дебнейки подходящ момент да я нападне?

„Върни се в колата, намери прикритие, вземи пушката и извикай подкрепление“ — повтаряше си Данс.

До телената мрежа оставаха петдесетина крачки. В мътната белезникава светлина на лунните лъчи, процеждащи се през мъглата, тя се огледа на всички страни. Някъде листата бяха по-малко, но нямаше как да продължи съвсем безшумно. Нямаше за кога да чака.

Другият обаче не се чуваше.

Криеше ли се?

Или си беше тръгнал?

Или се промъква под прикритието на гъстата растителност?

Побиха я тръпки. Катрин се обърна рязко, но зад гърба й се възправяха само призрачните сгради, дървета и ръждясали цистерни.