Джефри Дивър - И няколко червени рози

Данс се поизправи.

— И?

— Човекът казал, че видял, цитирам, „нещо до Харисън Роуд“ и „Пайн Гроув Уей“. Южно от Кармел.

— Само това?

— Да. „Нещо“. Проверих къде е пресечката. Близо е до изоставен строеж. А обаждането било от уличен автомат.

Данс се подвоуми. Погледът й попадна върху лист хартия — копие от коментарите в „Чилтън Рипорт“. Тя стана и облече сакото.

— Отиваш да провериш? — колебливо попита Ти Джей.

— Да. Наистина искам да го намеря.

— Малко е страшничко там, шефе. Искаш ли подкрепление?

— Не мисля, че рискувам много — усмихна се Катрин.

Нали престъпникът беше на сигурно място в областната морга?

Таванът на мазето беше боядисан в черно. Крепяха го осемнайсет греди, също черни. Стените бяха мръсно-бели, под евтината боя прозираха тухлите — общо 892. До едната стена имаше два шкафа — единият от сив метал, другият от неравни бели дъски. Вътре имаше щедри запаси от провизии — консерви, спагети, сода, вино, инструменти, пирони, четки за зъби и дезодоранти.

Четири метални колони се издигаха към тъмния таван и крепяха първия етаж. Трите бяха близо една до друга, четвъртата — по-надалеч. Бяха тъмнокафяви, но през боята прозираше ръжда и бе трудно да се определи къде свършва боята и започва прояденият метал.

Пукнатините по бетонния под образуваха плетеници, които оформяха образи, ако се вгледаш по-дълго в тях седнала панда, щата Тексас, камион.

В ъгъла имаше стара печка — прашна и очукана. Работеше на природен газ. При това рядко. И дори тогава не успяваше да стопли помещението.

Мазето бе дванайсет метра широко и девет дълго — лесно се смяташе по броя на тухлите, макар към всяка да трябваше да прибави по два сантиметра за хоросана, който ги свързваше.

Мазето имаше няколко обитатели. Предимно паяци. Около седем фамилии, ако могат да се нарекат така обществата им. Придържаха се към своята територия, за да не обидят и да не бъдат изядени от останалите. Имаше и бръмбари, и стоножки. Няколко комара и мухи.

Нещо по-едро също прояви интерес към провизиите и напитките в далечния ъгъл на мазето — мишка или плъх. Но се уплаши и изчезна безследно.

Или се отрови и умря.

Един прозорец пропускаше мътна светлина, но не предлагаше никаква гледка. Беше боядисан в сиво-бяло. Сигурно наближаваше девет, понеже прозорецът бе почти черен.

Тежки стъпки горе нарушиха тишината. Пауза. Предната врата се отвори и затвори с трясък.

Най-сетне… най-сетне…

Похитителят му си тръгна. Травис Бригам се отпусна. Вече знаеше, че мъжът няма да се завърне чак до сутринта. Момчето се сви в леглото и придърпа мръсното одеяло. Най-дългоочакваният момент — сънят.

Вече бе разбрало, че единствено в съня може да подири утеха от отчаянието.

Гъстата мъгла се стелеше над магистралата и виещата се Харисън Роуд. Намираше се точно на юг от Кармел — по пътя за „Пойнт Лобос“ и „Биг Сър“ — безлюдна хълмиста местност с разпръснати тук-там поля обработваема земя.

И близо до древната земя на индианците олони, където Арнолд Брубейкър възнамеряваше да построи завода си за пречистване на морска вода.

Вдъхвайки мириса на борове и евкалипти, Данс бавно следваше късите светлини на фаровете през мъглата. Подмина няколко коли, които едва се движеха в насрещното платно, и се замисли дали анонимният информатор е бил местен или случайно преминаващ шофьор.

Нещо…

Харисън Роуд свързваше напряко Кармел Вели Роуд и магистрала № 1, а оттук минаваха мнозина.

Скоро стигна „Пайн Гроув Уей“ и паркира.

Строежът беше недовършен хотелски комплекс, обречен на разруха, понеже главната сграда беше изгоряла при съмнителни обстоятелства. Отначало заподозряха застрахователна измама, но в крайна сметка извършителите се оказаха защитници на околната среда, които искали да опазят природата. (По ирония на съдбата зелените терористи бяха объркали сметките — огънят се разпространи и унищожи стотици акри девствени гори.)

Дърветата надигнаха отново корони, но по незнайни причини проектът замря и строежът остана недовършен — няколко запуснати сгради и основи, вкопани дълбоко в глинестата почва. Мястото бе оградено с наклонена телена мрежа с табели „Опасност!“, „Не преминавай!“, но всяка година се налагаше да спасяват тийнейджъри, паднали в яма или приклещени в руините, докато пият или пушат марихуана, а веднъж — докато правеха секс в най-неудобното и неромантично място за подобни занимания.