Джефри Дивър - И няколко червени рози

Тя кимна.

— Виж, знам, че помежду ни възникна проблем… По-скоро противоречие. Искам да се извиня.

Справедливо.

— Разбиранията ни са различни. Но не го приех като лична обида.

„Само като професионална — добави наум. — Излязох от кожата си, когато се опита да ме заобиколиш.“

— В Сакраменто бяха много разтревожени. Много. Оставих се на инерцията. — Мъжът погледна встрани. Донякъде смутено. Донякъде неискрено. Данс отбеляза, че не се чувства чак толкова зле. — Рядко се озоваваш в подобна ситуация, нали? Да се налага да защитаваш непопулярен човек като Чилтън? — Явно не очакваше отговор. Засмя се престорено: — Знаеш ли? Донякъде му се възхищавам.

— На Чилтън?

Хамилтън Ройс кимна.

— Не съм съгласен с идеите му. Но има силен характер и устоява моралните си критерии. Малцина са като него днес. Дори пред лицето на смъртта отказа да промени курса. И навярно ще продължава. Как мислиш?

— Предполагам. — Не спомена, че Чилтън обмисля да спре блога.

Не й влизаше в работата. Нито пък на Ройс.

— Искаше ми се и на него да поднеса извинения.

— Така ли?

— Звънях у тях. Никой не вдигна. Знаеш ли къде е?

— Утре ще заминат за вилата си в Холистър. Тази вечер ще отседнат в хотел. Не знам кой. Специалистите още претърсват къщата им.

— Е, ще му изпратя имейл тогава.

Тя кимна. Дали наистина щеше да го направи?

Възцари се мълчание. „Време е да си плюя на петите“ — помисли си Катрин. Грабна второто кексче, уви го в салфетка и се запъти към вратата.

— Приятно пътуване, господин Ройс.

— Още веднъж — наистина съжалявам, агент Данс. Надявам се в бъдеще пак да работим заедно.

Експертът по кинесика веднага долови, че последните му думи съдържат не една, а две лъжи.

С доволна усмивка Джонатан Боулинг вървеше към Данс в коридора на Бюрото. Тя му подаде временния пропуск.

— Благодаря, че дойде.

— Вече ми липсвахте. Помислих, че сте ме уволнили.

Катрин се усмихна. Обади му се в Санта Крус. Професорът тъкмо проверяваше курсови работи от лятната сесия (чудеше се дали няма да го свари да се подготвя за среща). Боулинг с готовност заряза заниманието си и тръгна към Монтерей.

В кабинета Данс му връчи задачата — лаптопа на Грег Шефър.

— Зарекла съм се да открия Травис. Или тялото му. Потърси карти, местни адреси… всичко.

— Дадено — кимна Боулинг към тошибата. — Защитен ли е с парола?

— Този път не.

— Добре.

Професорът отвори капака и започна да пише.

— Ще претърся всички файлове и документи от две седмици насам. Става ли?

— Разбира се.

Тя сдържа усмивката си. Боулинг се приведе ентусиазирано и заудря по клавишите като пианист. След малко вдигна поглед.

— Е, май не го е използвал много за тукашната си мисия. Ровил е в блогове, пращал е имейли на приятели и бизнес партньори. Нямат нищо общо с плана да убие Чилтън. Но това е запазената информация. През последната седмица е чистил редовно уебсайтове и файлове. Сигурно те ще ни влязат в работа.

— Да. Ще успееш ли да ги възстановиш?

Боулинг кимна.

— Ще изтегля онлайн една програма на Ърв. Ще върна изтритото в драйв С. Информацията няма да е пълна, но файловете ще са деветдесет процента четими.

— Страхотно, Джон.

След пет минути програмата на Ърв шеташе из компютъра на Шефър, търсеше и събираше фрагменти от изтрити файлове, които складираше в създадената от Боулинг нова папка.

— Колко време ще отнеме? — попита Данс.

— Няколко часа.

Той си погледна часовника и предложи да отидат на вечеря. Качиха се в неговото ауди и се отправиха към ресторант недалеч от Бюрото. Намираше се на хълм с изглед към летището, центъра на Монтерей и залива. Седнаха на откритата тераса с газови отоплители на тавана и си поръчаха бяло вино. Слънцето се потапяше в Тихия океан, растеше и почервеняваше застрашително. Наблюдаваха мълчаливо залеза, докато туристите по съседните маси снимаха с фотоапаратите. Снимките обаче щяха да си останат бледо копие на величествения залез, с каквито и програми да ги обработеха после.

Поговориха за Уес и Маги, за своето детство. Боулинг спомена, че според него едва двайсет процента от населението на Централното крайбрежие са потомствени калифорнийци.

После се възцари мълчание. Данс видя как професорът изправя рамене и предусети какво ще последва.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна тя. Наистина го мислеше.

— Кога почина съпругът ти?

— Преди две години.