Джефри Дивър - И няколко червени рози

— О, ще оформи документите за секунди, ако реши, че ще бъде възнаграден с пресконференция и ефектна снимка — намръщи се Данс. — Трябваше да му се скарам, задето отиде сам в клуба.

— Да се прави на герой?

Тя кимна.

— Женен ли е?

— Джон? Не — засмя се тя. — Ерген е. От векове не съм чувала тази дума.

Замълчаха. Загледаха се в децата, които бяха погълнати от морската си експедиция. Протегнала ръка, Маги сочеше и обясняваше нещо на дъщерята и сина на О’Нийл. Вероятно как се казва някаква мида.

Данс забеляза, че Уес се е отдалечил. Стоеше на мокрия пясък, а пенестите вълни се разбиваха пред краката му.

За кой ли път се замисли дали децата й ще се чувстват по-добре, ако има съпруг и живеят в дом с баща.

Е, зависи от мъжа, естествено.

Там беше проблемът.

— Извинете. Ваши ли са децата? — чу се глас иззад гърбовете им.

Обърнаха се. Видяха възрастна жена, вероятно туристка, ако се съдеше по плика от близкия магазин за сувенири.

— Да — отвърна Данс.

— Исках само да кажа колко приятна гледка е щастливо семейство с такива прекрасни деца. Откога сте женени?

— От доста време — отговори Данс след мимолетно колебания.

— Е, Бог да ви благослови. Бъдете щастливи.

Жената се запъти към възрастен мъж, застанал на прага на магазин за подаръци. Хвана го за ръка и двамата поеха към големия туристически автобус, паркиран наблизо.

Данс и О’Нийл се засмяха. Тя забеляза как сребрист лексус свива в отбивката. Вратата се отвори, а О’Нийл леко се отдръпна. Ръцете им вече не се докосваха.

Инспекторът се усмихна и помаха на жена си, когато тя излезе от лексуса.

Високата, русокоса Ан носеше кожено сако, шарена риза, дълга пола и колан от подрънкващ метал. Усмихна им се.

— Здравей, скъпи.

Прегърна го и го целуна по бузата. После обърна грейнал поглед към Данс:

— Привет, Катрин.

— Здрасти, Ан. Добре дошла у дома.

— Полетът беше ужасен. Задържаха ме в галерията и не успях да пристигна навреме на летището. Седях на най-лошото място.

— Аз бях на разпит — обясни О’Нийл. — Катрин взе Тайлър и Ейми.

— О, благодаря. Майкъл каза, че си разрешила случая с крайпътните кръстове.

— Преди няколко часа. Чака ме много писане, но приключих. — После Данс смени темата: — Как е изложбата?

— Сега я подготвят — отвърна Ан О’Нийл, чиято коса напомняше лъвска грива. — Подреждането отнема повече време от снимането.

— В коя галерия ще бъде?

— О, в галерията на Джери Мичъл. Южно от Маркет Стрийт — обясни пренебрежително, но Данс предположи, че мястото е популярно. Каквито и слабости да имаше, Ан поне не страдаше от грандомания.

— Поздравления!

— Ще видим как ще мине откриването. И какво ще напишат критиците после — вдигна рамене тя. После финото й лице стана сериозно. Продължи приглушено: — Съжалявам за майка ти, Катрин. Това е лудост. Държи ли се тя?

— Доста е разтревожена.

— Какъв цирк! И вестниците в Сан Франциско раздухват историята.

Слухът се беше разнесъл чак дотам? Е, всъщност нищо чудно. Нали прокурор Робърт Харпър целеше тъкмо медийна популярност.

— Имаме добър адвокат.

— Ако мога да помогна… — краищата на колана на Ан иззвъняха като камбанки.

— Хей, деца, майка ви се върна! — извика О’Нийл.

— Още малко, татко! — примоли се Тайлър.

— Не. Време е да се прибираме. Хайде.

Децата неохотно се запътиха към тях. Маги раздаваше мидени черупки. Данс беше сигурна, че подарява най-хубавите на децата на О’Нийл и брат си.

Уес и Маги се качиха в джипа на Данс. Потеглиха към мотела, където бяха отседнали родителите й. И тази вечер щяха да прекарат при Еди и Стюарт. Престъпникът беше мъртъв и вече не я заплашваше нищо, но Данс беше решена да открие Травис жив. Щеше да работи до късно през нощта.

По средата на пътя забеляза, че Уес се е умълчал.

— Какво има, младежо?

— Просто се чудех…

Данс знаеше, че разковничето в такива ситуации е търпението.

— За какво?

Беше сигурна, че ще пита за баба си.

Сгреши.

— Господин Боулинг ще дойде ли пак?

— Джон? Защо?

— Утре дават „Матрицата“. Може да не го е гледал.

— Обзалагам се, че го е гледал.

Данс винаги се удивляваше как децата си въобразяват, че техните преживявания са неповторими и предишните поколения живеят в мъчително невежество и заблуда. Но най-изненадващ й се стори въпросът.

— Допада ли ти господин Боулинг? — осмели се да попита.

— Не… всъщност… бива го.

— Каза, че го харесваш — обади се Маги. — Че е готин. Като Майкъл.