Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Не съм склонна да го отпиша. В крайна сметка Шефър е щял да убие момчето. Но може би не е успял. Сигурно е искал да инсценира самоубийство. Травис слага край на живота си, след като си е разчистил сметките с теб. Чисто и лесно. Но сега имаме шанс да открием момчето живо.

Телефонът на инспектора иззвъня. Той се отдалечи, вперил поглед в колата на безпощадно убития Мигел Херера. След малко се приближи отново.

— Трябва да бягам. Ще разпитвам свидетел.

— Ти? На разпит? — пошегува се Данс.

В подобни случаи Майкъл О’Нийл се придържаше към железни правила — измерваше с мрачен поглед заподозрения и го подканваше да му каже какво знае. Ефективно понякога, но не особено ефикасно. А и О’Нийл го вършеше с неудоволствие.

— Ще ми направиш ли услуга? — попита той.

— Давай.

— Полетът на Ан от Сан Франциско закъснява. Няма как да отложа разпита… Ще вземеш ли децата от лятната занималия?

— Няма проблем. И без това ще прибирам Маги и Уес. От няколко дни са все при майка и татко.

— Среща на „Фишърманс Уорф“ в пет?

— Дадено.

О’Нийл хвърли последен мрачен поглед към колата на Херера и тръгна.

Чилтън хвана ръката на жена си. Данс долови, че срещата със смъртта си казва думата. Спомни си как при първата им среща Чилтън се държеше като арогантен, непоколебим кръстоносец. Сега изглеждаше съвсем различно. И преди го беше виждала разтревожен — когато разбра, че приятелят му Доналд Хокън и съпругата му едва са оцелели. За втори път от каменното изражение на мисионера не бе останал и помен.

— Направо ме довърши… — горчиво се усмихна Чилтън. — Срази проклетото ми его.

— Джим…

— Не, скъпа. Така е… Аз съм виновен. Шефър е отвлякъл Травис. Чел е блога, подбрал е изкупителна жертва и е решил да натопи момчето за убийството ми. Ако не бях публикувал рубриката „Крайпътни кръстове“ и не бях споменал инцидента, Шефър нямаше да го използва.

Прав беше. Но Катрин Данс не обичаше да се впуска в догадки. Особено в минало време. За да не попада в подвижни пясъци.

— Така или иначе е щял да опита да си разчисти сметките.

— Трябва да спра проклетия блог — продължи Чилтън, сякаш не я беше чул.

В очите му се четяха решимост, отчаяние, гняв. И страх.

— Наистина — твърдо заяви той.

— Наистина какво? — попита съпругата му.

— Ще го спра. „Чилтън Рипорт“ е свършен. Няма да съсипвам повече никого.

— Джим — меко започна Патриша. Той я погледна. Тя изтупа една прашинка от ръкава си. — Когато синът ти беше болен от пневмония, ти стоя край леглото му два дни. И две безсънни нощи. Когато умря жената на Дон, ти веднага напусна офиса на „Майкрософт“, отказа се от преговорите, от договор за хиляди долари, за да си с него. Когато татко беше на смъртно легло, ти не се отделяше от него. Ти си добър човек, Джим… И блогът ти защитава доброто.

— Аз…

— Шшт… Не ме прекъсвай. Доналд Хокън се нуждаеше от теб. Ти не го предаде. Децата ни се нуждаеха от теб. И ти не ги предаде. И светът има нужда от теб, скъпи. Не можеш да го предадеш.

— Пати, умряха толкова хора…

— Просто ми обещай, че няма да вземаш прибързани решения. Преживяхме ужасни дни. Не мислим трезво.

Възцари се дълго мълчание. Накрая Чилтън промърмори:

— Ще видим. Ще видим. — Прегърна съпругата си. — Сигурен съм обаче, че трябва да си дадем почивка. Далеч оттук. Да заминем за Холистър утре. Ще поканим и Лили, и Доналд. Още не съм те запознал с нея. Ще вземем момчетата, ще си готвим… ще ходим на излети.

Патриша се усмихна. Тя отпусна глава на рамото му.

— Идеята е чудесна.

— Хрумна ми нещо — обърна се Чилтън към Данс.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Мнозина биха ме хвърлили на вълците. Навярно заслужено. Но ти не го направи. Не ме харесваш, не одобряваш стила ми, но се застъпи за мен. Това се нарича интелектуална честност. Не се среща често. Благодаря ти.

Катрин прие комплимента с лека, смутена усмивка, въпреки че не толкова отдавна и тя беше склонна да го хвърли на вълците.

Семейство Чилтън се върнаха у дома да доопаковат багажа за мотела — Патриша не искаше да остава, докато от кабинета не изчезне и последната капчица от кръвта на Шефър. Данс я разбираше напълно.

Застана до шефа на криминалистите — сърдечен мъж на средна възраст, с когото се познаваха от години. Обясни му, че има шанс Травис да е жив. Шефър сигурно го държеше затворен някъде. И запасите му от храна и вода едва ли бяха достатъчни. Времето ги притискаше.

— Открихте ли ключ от стая у него?