Джефри Дивър - И няколко червени рози

— С Джордж Клуни? Естествено. Два пъти.

— Два пъти?

— Е! Джордж Клуни!

— Аха. Е, Ройс се занимава със същото. Напоследък работи много за висши служители в кабинета на губернатора — държавната енергийна комисия, финансовата комисия… Ако има проблем, той е на разположение.

— Какъв проблем?

— Разногласия между комисиите, скандали, връзки с обществеността, оспорени договори. Още чакам по-подробна информация.

— Съобщи ми, ако откриеш нещо, което да използвам — употреби любимия израз на Ройс.

— Да го използваш? За какво?

— Малко се посдърпахме с него.

— И искаш да го шантажираш?

— Силна дума. Да речем, че искам да си запазя работата.

— И аз искам да ти запазя работата, шефе. Нали ми отърва кожата при онзи случай с убийството. А какво става с Авъри?

— Рей му е опашка.

— Обичам тази дума. Почти като „сянка“.

— А какво става със списъка на Чилтън?

Ти Джей обясни, че издирването на заподозрените върви бавно. Някои са се преместили, други били с променени имена.

— Дай ми половината. Да се заема и аз.

Младият агент й връчи лист хартия.

— Ще ти дам по-късия, защото си ми любимият шеф.

Данс прегледа имената, обмисляйки как да действа. В съзнанието й изникнаха думите на Джон Боулинг. Споделяме твърде много лична информация онлайн. Прекалено много.

Катрин Данс реши да отложи ровенето из официалните бази-данни — Националната система за криминално проявени, Програмата за тежки престъпления и Калифорнийската система за поставени под запрещение — за по-късно. На първо време се задоволи с „Гугъл“.

Грег Шефър се приближи към Джеймс Чилтън.

Юмрукът му отново се стрелна като пружина и удари лицето на блогъра горе-долу на същото място, където беше уцелил жена му. Симетрията му допадна. Хареса му и как изхрущяха костите под свитите му кокалчета. И кръвта.

Заля го вълна на задоволство.

Главата на блогъра се отметна назад над облегалката на стола. От устата му се изтръгна стенание. Само дето кучият син не изглеждаше достатъчно ужасен.

— Аштън! Какво целиш?

Шефър се представяше за Грег Аштън, за да се свърже с Чилтън, без да събуди подозрение.

Чуеше ли името „Шефър“, Чилтън щеше да бие тревога.

Или пък не? Нищо чудно да забравя жертвите, пострадали заради блога му.

Тази мисъл разяри още повече Шефър и когато Чилтън понечи отново да заговори, го удари още веднъж.

— По дяволите? — изгледа го предизвикателно блогърът. — Слушай! Нека обсъдим проблема.

Шефър се наведе и го сграбчи за яката.

— Ще прочетеш изявление — просъска. — Ако не усетя искрено разкаяние, жена ти ще умре. И децата ти. Знам, че скоро ще се приберат. Следя ги. Знам им режима. — Обърна се към Патриша: — И знам, че брат ти е с тях. Яко момче, но безсилно срещу куршумите.

— О, Боже, не! — простена тя и се обля в сълзи. — Моля те!

По лицето на Чилтън най-сетне се изписа страх.

— Остави семейството ми! Моля те… Ще направя, каквото пожелаеш. Само ги пощади.

— Изчети изявлението. Все едно сам си го писал — предупреди го Шефър. — Тогава няма да се занимавам с тях. Съжалявам ги. С нищо не са заслужили да споделят живота си с нещастник като теб.

— Ще го прочета — обеща блогърът. — Но кой си ти? Какво целиш? Дължиш ми обяснение.

— Нищо не ти дължа! — разяри се пак Шефър. — Нищичко! Арогантно копеле! — Заби юмрук в слепоочието на Чилтън и го зашемети. — Кой съм аз ли? Познаваш ли хората, чиито живот разбиваш? Не, разбира се. Седиш си в проклетия стол, на километри от реалния свят и дрънкаш, каквото ти хрумне. Натискаш няколко бутона, изпращаш написаното и се захващаш със следващия. Думата „последствия“ говори ли ти нещо?

— Стремя се да съм коректен. Ако съм сгрешил…

— Толкова си заслепен! — Очите на нападателя горяха. — Не разбираш, че дори да си изложил вярно фактите, пак може да сбъркаш. Всички тайни на света ли трябва да вадиш наяве? Трябва ли да съсипваш живота на хората в името на рейтинга?

— Моля те!

— Говори ли ти нещо името Антъни Шефър?

— О! — Чилтън затвори очи. Когато ги отвори, в погледа му се четеше разбиране и може би дори разкаяние. Но това не разчувства Шефър.

Поне си спомняше човека, когото бе унищожил.

— Кой е той, Джим? — попита Патриша.

— Кажи й, Чилтън.

— Гей. Самоуби се преди няколко години, когато го разкрих. И той е?…

— Мой брат — глухо призна мъжът.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? — изсумтя Шефър.

— Още тогава поднесох извинения. Не съм искал да умира! Знаеш го. Чувствах се ужасно.