Джефри Дивър - И няколко червени рози

— Надяваме се да ни помогнете, господин Авъри. Чули сте, предполагам, за убийствата в района.

— За онова момче — убиеца с маската. Да. Разбрах, че днес е открита нова жертва. Ужасно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Убиецът оставя кръстове край пътя — предупреждение, че няма да спре.

— Чух по новините — кимна той.

— Забелязахме нещо любопитно. Няколко кръста са намерени около ваши обекти.

— Така ли?

Той се намръщи и сключи вежди. Преувеличена реакция, или не? Данс се колебаеше. Мъжът понечи да извърне глава, но спря. Към сътрудника с коженото сако ли насочи инстинктивно поглед?

Всъщност няколко кръста наистина бяха оставени край строителни площадки. Навярно чисто съвпадение без съществено значение, понеже компанията участваше в множество проекти на полуострова.

— С какво да помогна?

— Искаме да разпитаме работниците ви дали са забелязали нещо необичайно.

— Като например?

— Подозрителни минувачи, странни обекти, следи от обувки или велосипедни гуми. Ето ви списък с местата.

Беше го подготвила в колата.

С угрижено лице той сгъна списъка и го прибра в джоба на ризата си. Скръсти ръце. Този жест не й разкриваше много, понеже нямаше време да анализира нормалното му поведение. Но скръстените ръце и кръстосаните крака са отбранителни жестове и обикновено сигнализират безпокойство.

— Искате да ви дам списък с работниците, нали? Които са тук, откакто започнаха убийствата?

— Точно така. Ще ни бъде от полза.

— Трябва ви възможно най-бързо предполагам.

— Правилно.

— Ще се постарая.

Данс му благодари и се запъти към колата. Излезе от паркинга и пое по шосето. Спря зад тъмносиня хонда акорд. Отвореният прозорец на автомобила й бе на две крачки от този на Рей Каранео, седнал на шофьорското място в хондата по риза, но без вратовръзка. Само два пъти го беше виждала толкова небрежно облечен — на пикника на Бюрото и на нелепото барбекю в дома на Чарлс Овърби.

— Захапа въдицата — обясни тя. — Но не знам дали ще се хване.

— Как реагира?

— Трудно е да се каже. Нямах време да го наблюдавам. Но долових, че се старае да се държи спокойно и дружелюбно. Зад невъзмутимата фасада обаче изглеждаше нервен. Усъмни ме и един от помощниците му.

Описа мъжа с кожено яке.

— Проследи ги, ако тръгнат нанякъде.

— Да, мадам.

Патриша Чилтън отвори вратата и кимна на Грегъри Аштън — мъжа, когото съпругът й на шега, но и с лека ирония наричаше Свръхблогър.

— Привет, Пат — поздрави той.

Ръкуваха се. Стройният мъж в скъпи памучни панталони и елегантно спортно сако кимна към патрулката на улицата.

— Полицаят не пожела да ми обясни, но е тук заради убийствата, нали?

— Просто вземат мерки.

— Следя новините. Сигурно сте доста притеснени.

— Меко казано — усмихна се стоически тя. — Кошмарно е.

Радваше се, че може открито да сподели чувствата си. С Джим невинаги й се удаваше. Стараеше се да го подкрепя. Всъщност понякога ролята му на безкомпромисен журналист я вбесяваше. Разбираше, че е важно, но на моменти просто мразеше блога.

А сега… излагаше на риск семейството и ги принуждаваше да се местят в хотел. Сутринта помоли брат си — едър мъж, участвал в колежанския отбор по ръгби — да заведе децата на лятното училище, да остане с тях и да ги прибере у дома.

Пат заключи вратата.

— Да ви донеса ли нещо?

— Не, няма нужда, благодаря — отвърна Аштън.

Патриша го поведе към кабинета на съпруга си. Погледна през прозореца и се намръщи.

Човек ли се криеше в храстите зад къщата?

Спря.

— Какво има? — попита Аштън.

Сърцето й затуптя лудешки.

— Аз… нищо. Сигурно е сърна. Нервите ми са обтегнати докрай.

— Нищо не виждам — погледна той през прозореца.

— Изчезна. Каквото и да е било — каза Патриша.

Наистина ли? Не беше сигурна. Но не искаше да тревожи госта.

Влязоха в кабинета на Джим.

— Грег е, скъпи — съобщи тя.

— А, точно навреме!

Ръкуваха се.

— Грег каза, че няма нужда от нищо. А ти, скъпи?

— И аз. Още един чай и няма да изляза от тоалетната.

— Е, ще ви оставя да си вършите работата. Заемам се пак с багажа.

Сърцето й отново се сви при мисълта, че трябва да отседнат в хотел. Не искаше да напуска дома си. Поне момчетата щяха да се зарадват на приключението.

— Всъщност — започна Аштън — изчакай малко, Пат. Искам да заснема как работи Джим, за да го пусна в блога. Добре е и ти да се включиш.

Мъжът постави куфара си върху масата и отвори капака.