Мери Кларк - Бягство

— Точно тук се появих аз — сухо отбеляза Делио — и той се върна в стаята за разпити.

Ед Слоун онемя.

— Баща му беше ченге, дядо му е бил ченге, никой за нищо не го е закачал. Защо?

— Защо въобще има нечестни ченгета? — върна въпроса му Делио. — Ед, засега всичко трябва да си е между нас. Това парче лента не е достатъчно, за да го задържим. Той ти е партньор. Може да каже, че просто е проверявал в джоба ти, защото напоследък си станал небрежен и се е разтревожил, че ще те обвинят отново, ако изчезне още нещо. С неговите честни сини очи, няма начин да не му повярват.

— Трябва да направим нещо. Нямам желание да седим един срещу друг и да си работим все едно нищо не се е случило — заяви Слоун.

— Напротив, точно това ще направиш. Болдуин се е запътил насам. Според него Лейси Фаръл е някъде наблизо. Страшно ми се иска ние да разрешим този случай, само за да му натрием хубавичко носа. Твоята задача сега, както сам се досещаш, е да се погрижиш Ник Марс да няма възможност да унищожи още някое веществено доказателство.

— Ако ми обещаеш десет минути насаме с тази гадина, когато го пипнем окончателно.

Капитанът стана.

— Хайде, Ед. Болдуин ще цъфне всяка секунда.

Днес е ден на невероятните разкрития, горчиво отбеляза Ед Слоун, докато помощникът на федералния прокурор се готвеше да им пусне запис на разговора между майката на Лейси Фаръл и неизвестен мъж.

Когато пуснаха записа, Слоун само леко повдигна вежди и това беше единственият признак на удивление, който си позволи. Гласът му беше добре познат от безбройните посещения на 70-та Източна 13. Говореше Тим Пауърс, управителят на сградата.

И той крие Фаръл в тази кооперация! — Слоун беше изумен.

Останалите седяха тихо и слушаха внимателно записания разговор. Болдуин имаше вид на котарак, току-що изял канарчето. Явно си мисли, че ни показва как трябва да си вършим работата, ядосано си помисли Слоун. Ник Марс седеше леко намръщен, със скръстени в скута ръце — истински Дик Трейси, отбеляза мислено Слоун. Кого ли ще изтича да уведоми, ако разбере, че ангелът-пазител на Лейси Фаръл е Тим Пауърс?

Ед Слоун реши, че засега е достатъчно, ако само още един човек знае къде е отседнала Лейси Фаръл.

И това беше той самият.

Тим Пауърс почука на вратата на апартамента точно в десет и трийсет, след това отключи със собствения си ключ.

— Мисията е изпълнена — усмихнато докладва той, но Лейси почувства, че нещо не е съвсем наред.

— Какво има, Тим?

— Току-що ми се обади агентката на Дъгластън и Майнър . Джими е прехвърлил на тях продажбата на апартамента и агентката каза, че искала жилището да се освободи от мебелите и личните вещи в него колкото може по-бързо. В единайсет и половина щяла да доведе човек, за да огледат апартамента.

— Но това е след по-малко от час!

— Лейси, никак не ми се ще да…

— Не можеш да ме държиш тук вечно. И двамата го знаем много добре. Вземи някакъв кашон, за да опразним хладилника. Аз ще сложа хавлиените кърпи в празна калъфка от възглавница и ти ще ги занесеш у вас. Завесите трябва ли да бъдат спуснати или да ги вдигна?

— Вдигни ги.

— Добре, аз ще се погрижа за тях. Тим, как звучеше майка ми?

— Доста разтревожена. Опитах се да я уверя, че си добре.

Лейси усети отново познатото свиване в стомаха, както онзи път, когато беше казала на майка си, че е в Минеаполис.

— Нали не си говорил с нея дълго? — попита тя.

Въпреки уверенията му, Лейси беше сигурна, че полицията вече претърсва квартала, за да я открие.

След като Тим си тръгна, отнасяйки със себе си издайническите вещи, които можеха да покажат, че в апартамента е живял някой, Лейси събра страниците от дневника на Хедър и ги сложи в сака. Щеше да направи още един опит да се свърже с Кит в църквата „Света Елизабет“, но след това трябваше бързо да се маха оттук. Погледна часовника си. Имаше време колкото да набере още веднъж номера на Джими Ланди.

Този път той лично вдигна на четвъртото позвъняване. Лейси знаеше, че няма никакво време за губене.

— Господин Ланди, обажда се Лейси Фаръл. Опитах се да ви позвъня преди малко.

— Бях долу — обясни той.

— Знам, че имам много да ви обяснявам, господин Ланди, но сега нямам време, затова оставете ме да говоря. Знам защо сте искали да говорите с мен. Отговорът е да, имаше три страници без редове в края на дневника на Хедър. На тях е описала тревогите си, свързани с мисълта, че може да ви е засегнала. Там Хедър на няколко пъти е написала, че се чувства „като между чук и наковалня“. Единственото по-ведро нещо е бележката за някакъв обяд с човек, който изглежда й е бил близък приятел от миналото. Хедър пише, че той казвал нещо от рода на това, че тя била пораснала, а той бил остарял.