Мери Кларк - Бягство

Едно от нещата, които го бяха обезпокоили в дневника, беше прокрадващата се мисъл, че Хедър се е страхувала от него. От какво толкова се е страхувала? Е, да, на няколко пъти се беше случвало да й се скара, както винаги правеше с провинилите се, но това определено не би могло да бъде достатъчен повод да се страхува. Тази мисъл му беше безкрайно неприятна.

Какво толкова се е случило преди пет години, че така старателно го е крила от мен, питаше се той. Постоянно се връщаше към тази част от дневника. Мисълта, че някой е причинил нещо лошо на Хедър и се е измъкнал безнаказано, го вбесяваше. Дори след толкова време той имаше намерение да разнищи всичко докрай.

Въпросът за липсващите страници в края на дневника също го тревожеше. Можеше да се закълне, че ги е виждал. Както сам призна, беше разгледал дневника съвсем бегло през нощта, след като Лейси Фаръл му го даде, а на следващата вечер се беше напил здраво — нещо, което не беше правил от много години насам. Въпреки всичко, имаше смътен спомен за това, че ги беше видял.

Ченгетата твърдяха, че никога не са получавали въпросните страници без редове. Може и така да е, каза си той, но ако не греша и страниците наистина са били там, тогава всичко показва, че те не биха изчезнали, ако някой не е решил, че са прекалено важни. Има един единствен човек, който би могъл да ми каже истината. И това е Лейси Фаръл, рече си той. Когато е правила копието на дневника, не може да не е забелязала, че има няколко страници, които се различават от другите.

Смътно си спомняше, че по тях имаше петна. Джими реши да се обади на майката на Лейси Фаръл и отново да я помоли да предаде на Лейси въпроса, отговорът на който страшно го интересуваше: Има ли наистина такива страници?

Лейси се събуди и погледна часовника. Трябва да беше спала поне три часа. Когато отвори очи, се почувства както след лека упойка при зъболекаря. Имаше чувството, че нещо я боли, но този път беше глезенът, а не зъбът. Освен това се чувстваше леко зашеметена, но не чак дотам, че да не съзнава какво става. Спомняше си едва чути звуци откъм улицата — линейка, полицейска кола или пожарна… Това бяха познатите звуци на Манхатън, които винаги предизвикваха смесени чувства у нея — съчувстваше на пострадалите, но същевременно се чувстваше защитена.

Навън има някой, който ще дойде, ако имам нужда от помощ, винаги си казваше тя. Да, но сега не се чувствам така, помисли тя, отметна одеалата и седна. Инспектор Слоун побесня, като разбра, че е взела дневника на Хедър. Федералният прокурор навярно беше скочил до небето, когато е научил, че е казала на майка си къде е и после е избягала.

Всъщност, той беше заплашил да я задържи като особено важен свидетел, ако не спазва правилата по програмата за защита на свидетели, и тя беше напълно уверена, че той ще постъпи точно така — ако успее да я открие. Тя се изправи, като автоматично прехвърли тежестта върху левия си крак и прехапа устни от пулсиращата болка в подутия десен глезен.

Подпря се с две ръце на бюрото, за да се закрепи. Трите изписани страници без редове продължаваха да лежат там и неволно привлякоха вниманието й. Отново препрочете първата страница.

Обяд с Макс или Мак — кой знае? — Хъфнър. Сигурно ще е забавно. Както казва той, аз остарях, а ти порасна.

Звучеше така, сякаш Хедър говори за човек, когото познава от много време, каза си Лейси. Но кого да попитам? Този въпрос имаше един единствен отговор: бащата на Хедър.

У него е ключът към всичко, реши Лейси.

Трябва да се облече и да хапне нещо. А също така да заличи всички следи от пребиваването си в апартамента. Беше неделя. Тим Пауърс беше обещал да я предупреди, ако от агенцията решат да водят клиент да оглежда жилището, но тя все пак се тревожеше, че някой може да се появи неочаквано. Лейси се огледа и мислено отбеляза всичко съществено. Храната в хладилника щеше недвусмислено да покаже, че някой е бил в апартамента. Мокрите хавлиени кърпи също щяха да издадат присъствието й. Реши, че един бърз душ ще й помогне да се разсъни. Искаше да облече някакви дрехи, за да се освободи от нощницата на Хедър Ланди. Но какво ще облека след това, запита се тя. Никак не й се нравеше идеята, че ще се наложи отново да прибегне до гардероба на Хедър.

Малко след като пристигна, тя взе душ, уви се в голяма хавлиена кърпа и се насили да се качи отново горе, за да намери нещо, което да облече. Чувстваше се като таласъм, докато отваряше вратите на големия дрешник в спалнята. Искаше й се само да грабне нещо, което да облече в леглото, но не можа да не забележи двата коренно различни стила на дрехите по закачалките. Изабел се обличаше консервативно, в безупречен стил. Роклите и костюмите й си личаха отдалеч. Всичко останало по полиците и закачалките беше разнообразна колекция от мини и дълги поли, развлечени ризи, бабини рокли, официални тоалети за коктейл, които едва ли представляваха нещо повече от няколко педи плат, провиснали огромни пуловери и поне десетина чифта джинси, които очевидно принадлежаха на Хедър.