Мери Кларк - Бягство

Дали има някакъв начин да открия кой е този човек? Може да погледна в телефонния указател, каза си тя, да се обадя на няколко души. Или пък да се обадя на самия Джими Ланди?

Лейси отново се спря. Знаеше, че не бива да се отказва от опитите си да разреши загадката, скрита в тези няколко страници. Ако някой можеше да разгадае тайната, това явно трябваше да е тя. Но дали ще успее да го направи навреме, за да спаси живота си?

Когато възобновиха полетите от Минеаполис, Сенди Саварано взе първия директен полет за Ню Йорк. Реши, че Лейси Фаръл навярно се е качила на първия възможен самолет, и това е единствената причина, поради която е заминала за Чикаго. Сигурен беше, че оттам ще продължи за Ню Йорк. Къде другаде можеше да отиде?

Докато чакаше, той си направи списък на заминаващите полети на по-големите компании от Чикаго за Ню Йорк. Почти беше сигурен, че Фаръл ще продължи да лети с „Нортуест“. Логично беше да си помисли, че като слезе от един самолет, тя веднага ще отиде на най-близкото гише на Нортуест и ще попита за следващ полет.

Макар инстинктите да му подсказваха, че най-вероятно ще продължи със същата авиокомпания, Сенди все пак проучи всички останали места, през които пътниците от Чикаго трябваше да минат.

Откриването и ликвидирането на Лейси Фаръл се превръщаше в сериозна работа и на този етап го беше погълнала изцяло. Залогът беше станал по-голям, отколкото му харесваше. Животът му в Коста Рика беше много приятен, младата му жена беше интересно занимание. Парите, които щяха да му платят за ликвидирането на Лейси Фаръл, не бяха малко, но определено не се нуждаеше от тях, за да поддържа сегашния си начин на живот.

Това, което определено му пречеше обаче, беше мисълта, че е сгафил при последната работа, която му бяха възложили, а също така, че искаше да ликвидира единственото същество на света, което би могло да го изпрати зад решетките до края на живота му.

След като за пет часа провери всички полети за Ню Йорк, Сенди реши да приключи с тази задача. Опасяваше се, че ще привлече върху себе си излишно внимание, ако продължава да се мотае наоколо. Взе такси до старата кооперация на 10-та Западна улица, където имаше квартира под наем на негово име. Там щеше да очаква допълнителната информация за Лейси Фаръл. Не изпитваше ни най-малко съмнение, че до утре следобед отново ще бъде по петите на жертвата си.

Джими Ланди имаше намерение да прескочи до Атлантик Сити през почивните дни, за да се увери, че всичко е готово за откриването на казиното. За него това беше период, изпълнен с вълнения и никак не обичаше да стои надалеч оттам. Очакваха го милиони печалба, пък и страшно му харесваше самият процес на ръкуване и разменяне на някоя дума с играчите и посетителите, въодушевлението и шумът от ротативките, когато зазвънят потоците от монети, каращи играчите да се чувстват като милионери.

Джими знаеше, че истинските комарджии презират играчите на ротативки. Но той не мислеше така. Джими Ланди презираше единствено хората, които играеха с чужди пари. Като онези, които проиграваха заплатите, с които трябваше да платят ипотеката или да пратят детето си в колеж. Но хората, които можеха да си позволят хазарта — нека залагат колкото си искат в неговото заведение. Той виждаше нещата така. Хвалебствията за новото казино се цитираха непрестанно от различни статии и издания: „Аз ще ви осигуря по-добри помещения, по-добро обслужване, по-добра храна, по-добри развлечения, отколкото където и да било другаде в Атлантик Сити, Лас Вегас или дори Монако“ — беше казал той. Още първата седмица след откриването в заведението нямаше незаето място. Знаеше, че хората напират с такова нетърпение, само за да могат да нападнат всяко нещо, което не им хареса, да се оплачат от каквото им дойде на ум. Е, бързо щяха да запеят друга песен. Той можеше да се закълне в това.

Според него най-важното в живота му беше да има постоянно някакво предизвикателство, но точно сега това беше от изключително значение за него. Стиви Абът беше поел ежедневните грижи по всичко, което го освобождаваше от дреболиите и му даваше възможност да обърне внимание на големите неща. Джими не се интересуваше от това кой ще отпечата менютата и кой ще глади салфетките. Него го интересуваше колко струват и как изглеждат.

Само че нещо не успяваше напълно да се съсредоточи върху казиното, колкото и да се стараеше. Проблемът беше в това, че откакто миналия понеделник му бяха върнали копието от дневника на Хедър, не можеше да се откъсне от него и прекарваше цялото си време в препрочитане. Дневникът беше като врата, отворена към миналото, а той не беше сигурен, че желае да се връща там. Струваше му се странно, че Хедър, която бе започнала дневника си по времето, когато отиде да живее в Ню Йорк, за да започне кариерата си в шоу бизнеса, непрестанно се връщаше в спомените си към миналото, когато бяха правили нещо заедно с него или с майка й. Това не беше само дневник, а и мемоари.