Мери Кларк - Бягство

Лейси взе набързо една прекалено голяма нощница на бели и червени райета — явно от дрехите на Хедър.

Ако изляза, не мога отново да облека анцуга и якето си, каза си тя. Вчера бях с тях и биха могли лесно да ме познаят.

Набързо си приготви кафе и препечено хлебче, после взе душ. Беше изпрала бельото си по-рано, но дебелите й чорапи все още бяха мокри. Отново трябваше да се рови в личните вещи на двете мъртви жени, за да се облече.

В осем часа Тим Пауърс се обади по домофона.

— Не исках да се обаждам по телефона в апартамента — каза той. — По-добре децата и Кери да не знаят, че си тук. Мога ли да се кача?

Двамата пиха заедно кафе в библиотеката.

— С какво мога да ти помогна, Лейси? — попита Тим.

— Та ти вече ми помогна толкова много — усмихна му се тя благодарно. — „Паркър & Паркър“ ли продължават да се занимават с продажбата на апартамента?

— Доколкото знам — да. Сигурно си разбрала, че Паркър младши е изчезнал?

— Да, четох във вестника. Някой друг от техния офис водил ли е клиенти да оглеждат жилището?

— Не, Джими Ланди се обажда онзи ден да пита за това. Изглежда му е писнало от семейство Паркър. Иска апартамента да се продаде бързо. Казах му направо, че шансовете рязко ще се увеличат, ако извадим мебелите.

— Имаш ли му прекия телефонен номер, Тим?

— Мисля, че имам номера на прекия му телефон в офиса. Той се обаждал, докато бях навън, и се наложи аз да го потърся. Той лично вдигна слушалката.

— Тим, моля ти се, дай ми този номер.

— Разбира се. Нали знаеш, че телефонът тук продължава да работи. Така и не се наканиха да го прекъснат. Говорих с Паркър на няколко пъти, когато видях, че пристигат сметки, но останах с впечатлението, че предпочита да работи, за да може да се обажда оттук, ако има нужда. Понякога идваше и сам.

— Което означава, че може да дойде и сега — отбеляза тя.

Лейси знаеше много добре, че Тим може да изгуби работата си, ако открият, че я е пуснал в апартамента, така че не искаше да рискува да стои още дълго. Все пак, трябваше да го помоли за още една услуга.

— Тим, трябва да предам на майка ми, че съм добре. Сигурна съм, че телефонът й се подслушва, за да проследят разговора ни, ако аз й се обадя. Би ли отишъл на някой уличен телефон, за да й се обадиш оттам? Не казвай кой си и говори само няколко секунди, иначе ще успят да проследят разговора. Но дори да го направят, поне няма да е оттук. Кажи й само, че съм добре и ще й се обадя при първа възможност.

— Добре — съгласи се Тим и стана.

Той хвърли поглед към страниците на бюрото и сякаш се стресна.

— Това копие от дневника на Хедър Ланди ли е?

Лейси го изгледа.

— Да. Откъде знаеш, Тим?

— В деня преди убийството на госпожа Уеъринг се качих да сменя филтрите на радиаторите. Нали знаеш, че ги сменяме винаги около първи октомври, когато минаваме от летен режим на зимен режим. Заварих я да чете дневника. Предполагам, че го беше открила същия ден, защото беше много развълнувана и разстроена, особено докато четеше тези страници тук.

Лейси усещаше, че е на ръба на важно откритие.

— Тя спомена ли нещо за това, Тим?

— Не. Обаче много искаше да говори с някого по телефона, но се оказа, че номерът го няма в указателя.

— Знаеш ли с кого е искала да говори?

— Не, но ми се стори, че огради името му с химикалка, когато го видя. Беше някъде към края. Лейси, аз трябва да вървя. Дай ми номера на майка си. Ще ти се обадя по домофона, за да ти кажа номера на Ланди.

Когато Тим излезе, Лейси се върна при бюрото, взе първата страница без редове и я отнесе до прозореца. Колкото и да беше неясна и изпъстрена с петна, тя успя да различи тъничката линия около името Хъфнър.

Кой ли беше този човек? Как би могла да разбере?

Говори с Джими Ланди, каза си Лейси. Това е единственият начин.

Тим Пауърс се обади от фоайето долу по домофона и даде номера на Ланди, след което излезе да се поразходи и да потърси уличен телефон. В джоба си имаше множество монети за телефон.

На пет преки оттам, на Мадисън авеню, откри работещ телефон.

На двайсет и седем мили оттам в Уайкоф, щата Ню Джързи, Мона Фаръл подскочи при звъна на телефона. Дано да е Лейси, пожела си тя.

Обади се сърдечен, уверен мъжки глас, който каза:

— Госпожо Фаръл, обаждам се от името на Лейси. Тя не може да говори с вас, но пожела да ви предам, че е добре и ще ви се обади при първа възможност.

— Къде е тя? — попита Мона. — Защо не може лично да говори с мен?

Тим знаеше, че трябва веднага да прекъсне разговора, но майката на Лейси звучеше така разстроена, че не можеше просто да й затвори телефона. Безпомощен, той я остави да излее тревогата си, като отронваше от време на време по някое: