Джоан Харис - sineokomomche

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикуван в: 04:33, петък, 22 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: развълнуван

Слуша: „Бийтълс“: „Ето, слънцето изгрява“

Купих билетите по интернет. Получаваш отстъпка, ако резервираш онлайн. Можеш да си избереш място, да си поръчаш храна, можеш дори да си принтираш бордната карта. Избрах си място до прозореца, откъдето можех да наблюдавам как земята пропада все по-надалеч. Никога не съм се качвал на самолет. Дори с влак не съм пътувал. Мислех, че билетите са прекалено скъпи, но кредитната карта на Albertine може да покрие сумата. Откраднах данните й преди година, когато си купи книги от „Амазон“. Разбира се, тогава средствата й бяха скромни, но сега, с наследството на д-р Пийкок, би трябвало да разполага с достатъчно поне за няколко месеца. Когато открие кражбата — ако изобщо я открие — вече няма да може да ме проследи.

Багажът ми не е голям. Само една чанта с документите ми, малко пари в брой, айпода ми, малко дрехи за смяна, една риза. Не, този път не е синя, мамо. В оранжево и розово е, с палми. Не е голямо прикритие, но само чакай да пристигна. Тутакси ще се смеся с тълпата.

За последен път влизам в мрежата, просто така, за късмет, преди да потегля. Просто за да си прочета съобщенията, да видя кой не е спал тази нощ, да видя дали няма изненади, да открия кой ме обича и кой желае смъртта ми.

И в това отношения няма изненади.

— Какво правиш там? — провиква се тя.

— Чакай, мамо. Слизам след секунда.

Имам време за още един имейл — до albertine@yahoo.com — преди да съм готов най-сетне да потегля, а днес по обяд вече ще съм на борда на самолета, ще гледам телевизия и ще пия шампанско…

Шампанско. Шампионско. Като че ли което и да е усещане би могло да бъде нещо друго, освен реално. Вътрешно целият горя от вълнение. Дишането ми е почти мъчително. Давам си няколко секунди да се отпусна и да се концентрирам над синия цвят. Лунно синьо, лагуненосиньо, океанско, островно, хавайско синьо. Синьо, цветът на невинността; синьо, цветът на моите мечти…

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com

Публикуван в: 04:45, петък, 22 февруари

Достъп: публичен

Настроение: неспокоен

Слуша: „Куийн“: „Не ме спирай сега“

Явно се бе събула. Той изобщо не я чу. Най-напред чу как се затваря вратата, после шума от превъртането на ключа, когато тя го заключи.

Щрак.

— Мамо?

Никакъв отговор. Той приближава до вратата. Ключовете бяха в джоба на сакото му. Тя явно ги е взела, казва си sineokomomche , когато той се е качил отново горе. Вратата е дебела, чамова, бравата е секретна. Винаги е държал на личното си пространство.

— Мамо? Кажи нещо!

Само тежко мълчание като нещо погребано под снега. И после шумът от стъпките й, които бавно се оттеглят по застланите с килим стълби.

Дали се е досетила? Какво точно знае? Леден пръст плъзва по гърба му. В гласа му се прокрадва трепет, призрак на заекването, от което смяташе, че се е отървал.

— Моля те, мамо!

Ако беше в измислените разкази, нашият герой щеше да разбие вратата или пък ако не успее да направи това, ще се метне през прозореца и ще се приземи на земята отвън. Само в реалността вратата не може да бъде разбита — за разлика от sineokomomche , както несъмнено би потвърдил скок от прозореца, който ще го просне в агония на ледения бетон долу.

Не, той е в капан. Вече го съзнава. Каквото и да планира мама, той е безпомощен да го осуети. Чува я долу, стъпките й в коридора, обувките й по излъскания паркет. Подрънкването на ключове. Излиза.

— Мамо! — В гласа му се долавя отчаяние. — Мамо! Не вземай колата! Моля те!

Тя почти никога не взема колата. Въпреки това той знае, че днес ще го направи. Само на няколко пресечки е, на ъгъла на „Мил Роуд“ и на „Вси светии“, само че мама понякога е нетърпелива — и знае, че онова момиче го очаква, онова ирландско момиче с всичките му татуировки, което разби сърцето на нейното малко момче…

Откъде е разбрала какво планира той? Може би от мобилния му, оставен на масата в коридора. Колко глупаво от негова страна да го остави така подмамващо. Нищо по-лесно от това да отвори пощенската му кутия, да прочете последния разговор между сина си и Albertine .

Albertine , мисли си тя и се подсмихва. Роза и под всяко друго име 12 12 Туй, което зовем ний „роза“, ще ухае сладко под всяко друго име. „Ромео и Жулиета“, У. Шекспир. Прев. В. Петров. — Бел.прев. . Освен това тя знае, че ирландското момиче вече е виновно за смъртта на единия й син, а сега застрашава и другия. Може би осата в буркана го е убила, но Глория знае, че смъртта на Найджъл нямаше да бъде факт, ако не беше тя. На глупавия и завистлив Найджъл, който най-напред си падна по това ирландско момиче, а после, когато научи, че брат му я следи и я снима, първо заплаши, а после използва и юмруците си върху нещастното и безпомощно sineokomomche , затова се наложи мама най-сетне да предприеме мерки и да го приспи като бясно куче, да не би историята да се повтори…