Джоан Харис - sineokomomche

Само че въпреки всичко, което направи за него, каква благодарност прояви sineokomomche ? Вместо да подкрепи майка си, той си позволи да насочи обичта си към онова ирландско момиче от Селото и което е още по-лошо, опита се да й внуши, че тя би могла да бъде негова закрилница…

Ще го накара да си плати заради това, мисли си тя. Но най-напред да се погрижи за деловите въпроси.

Сега отгоре чува гласа му, съпътстван от думкане и чукане по заключената врата на спалнята.

— Мамо, моля те! Отвори вратата!

— Не бъди такова бебе — отговаря му тя. — Ще говорим, като се върна.

— Моля те, мамо!

— Не ме карай да се качвам…

Шумът от спалнята рязко секва.

— Така е по-добре — казва Глория. — Имаме много да си говорим. Например за работата ти в болницата. За лъжите ти. И за това какво беше намислил с онова момиче. С онази ирландка с татуировките.

Той застива зад вратата. Усеща как всяко косъмче по тялото му щръква. Знае какъв е залогът и се страхува против волята си. Разбира се, че се страхува. Кой не би се боял? Хванал се е в бутилката капан, а най-лошото е, че има нужда да бъде в капан, нуждае се от това усещане за безпомощност. Тя обаче е от другата страна на вратата като паяк пазач, който ще го ухапе, и ако някаква част от плана се обърка, ако той не успее да компенсира някоя от незначителните променливи, тогава…

Ако. Ако.

Зловещ звук, обагрен от сиво-зеления мирис на дървета и на праха, който се събира под леглото. Под леглото е безопасно, мисли си, безопасно, тъмно и безмирисно. Слуша я как си обува ботушите, пъхва ключа в бравата, заключва вратата след себе си. Шумните й стъпки по снега. Отварянето на вратата на колата.

Както допусна той, тя взема колата. Понеже я помоли да не го прави, тя стори точно това. Затваря очи. Тя пали колата. Двигателят шумно се разбужда. Каква ирония на съдбата би било тя да претърпи катастрофа, казва си той. Ако се случи, вината няма да е негова. И тогава най-сетне той ще бъде свободен …

Изпратете коментар:

sineokomomche: Още ли няма никого? Добре тогава. Значи съм сам за етап 4…

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com

Публикуван в: 04:56, петък, 22 февруари

Достъп: публичен

Настроение: предпазливо

Слуша: „Дъ Рубетс“: „Сладка моя любов“

Сигурно вече сте се досетили, че това не е обикновена измислица. Другите ми истории до една са разкази за неща, които вече са се случили — макар че оставям на вас да решите дали са се случили точно както ги описвам. Тази кратка история обаче е по-скоро произведение, върху което все още работя. Проект в развитие, ако щете. Пробив в концепцията , както би казала Клеър. И като всяко друго концептуално произведение не е напълно лишена от риск. Всъщност повече или по-малко съм убеден, че всичко ще свърши със сълзи.

Пет минути, за да отиде с кола до „Розовата зебра“. Още пет, за да оправи работата. И после — опа! всичко изчезна! — идва ред на експлозивния финал.

Надявам се да се грижат за орхидеите ми. Те са единствените неща в къщата, които ще ми липсват. Останалото да изгние, ако ще, пет пари не давам, с изключение на порцелановите кучета, разбира се, за които имам специални планове…

Най-напред обаче да се измъкна от стаята. Вратата е чамова и здрава. Ако беше филм, сигурно щях да я разбия. Само че в реалността е нужен по-разумен подход. Многофункционален инструмент с отвертка, пила и ножче с късо острие ще ми помогне да се справя с пантите, след което мога да си изляза необезпокояван.

Хвърлям последен поглед към орхидеите си. Забелязвам фаленопсиса — известен и като орхидеята пеперуда — трябва да се пресади. Прекрасно знам как се чувства. Аз също от години живея в едно и също тясно, задушно и отровно пространство. Време е да изследвам нови светове, струва ми се. Време е да се измъкна от пашкула и да отлетя…

Докато се оправям с вратата, ми хрумва, че би трябвало да се чувствам по-добре. Коремът ми се бунтува. Малко ми се гади. Айподът ми е в пътната чанта, затова си пускам радиото. От мъничките тонколонки се разнася младежкият рок на „Рубетс“, които пеят „Сладка моя любов“.

Като малък си мислех, че тези песни са написани за мен; че дори певците по радиото отнякъде знаят, че съм специален. Днес музиката ми звучи зловещо, тревожен фалцет, който се плъзга по дебел пласт низходящи акорди към загадъчния акомпанимент от „дуп-шуа“ и „буп-шуа“, а вкусът е кисело-сладък като киселинните бонбончета, които като дете пъхваш отстрани в устата си, за да разтърсиш вкусовите си рецептори и те рязко да се свият, а ако не внимаваш, връхчето на езика ти се плъзга по твърдата захарна повърхност и се натъква на мехурчетата с остри ръбчета, и устата ти се пълни със сладост и с кръв, и точно това е вкусът на детството…