Джоан Харис - sineokomomche

Ахааааа-оооооох-ооооооооох…

Днес долавям нещо зловещо в тези извисяващи се, издръжливи вокали, нещо, което разкъсва вътрешностите като чакъл — копринена чанта. Думата „сладка“ не е сладка, тя е розова и мирише на газ, като зъболекарски анестетик, зашеметяващ и натрапчив, като нещо, което си пробива път в главата ми и аз почти си го представям там — точно в този момент, ето тук и там — а „Рубетс“ свирят мигренно силно в кухничката на „Розовата зебра“ и се усеща миризма, противно сладникава и газова, която избива през аромата на прясно кафе. Обаче мама всъщност не я забелязва, понеже петдесетте години, през които пуши „Марлборо“, са изпратили по дяволите обонянието, само мирисът на „Синият час“ стига до нея. Тя отваря вратата към кухнята…

Разбира се, няма как да съм сигурен. Възможно е да греша за радиостанцията. Възможно е да греша за времето — може все още да е на паркинга или пък вече всичко да е приключило — но въпреки това някак си ми се струва, че съм съвсем прав.

Може би все пак имаше нещо в дрънканиците на Федър за пришълци, призраци, духове и астрални проекции, защото точно така се чувствам сега, по-лек от въздуха, наблюдавам всичко някъде отвисоко, от тавана, а „Рубетс“ пеят и аз вече виждам темето на мама, пътя в изтънялата й коса, пакета „Марлборо“ в ръката й, запалката, поднесена към връхчето на цигарата, виждам и как свръхнагрятият въздух се набръчква и раздува като прекалено надут балон, и как тя се провиква: „Ехо? Има ли някого?“, и запалва последната си цигара…

Няма време да проумее. Всъщност никога не съм възнамерявал да има. Глория Грийн не е оса в буркан, която можеш да улавяш и да пускаш когато си поискаш. Нито пък е морско раче, оставено да умре на летния пек. Смъртта й е мигновена, а горещата вълна я помита като буболечка — пуффф! — и я запраща в забвение, така че нищо, дори едно пръстче не остава, за да може sineokomomche да я идентифицира, не остава дори прашинка, достатъчно голяма, че да подрънква в някое порцеланово куче…

От стаята си почти чувам глухото буум на експлозията, все едно строшаваш захарна пръчка — остри ръбове и болка в зъбите — и макар да няма начин да бъда сигурен, изведнъж в прилив на смайване и на неописуемо облекчение се чувствам сигурен, че най-сетне съм го направил. Освободил съм се от нея. Най-сетне съм се избавил от майка си…

Не ми казвай, че си изненадана, Albertine … Не ти ли казах, че умея да чакам? Наистина ли смяташе, че след толкова много време това е просто нещастен случай? И наистина ли вярваше, мамо, че не знам, че ме наблюдаваш, че не съм те спипал още първия път, когато се логна в badguysrock ?

Тя се появи на сцената преди няколко месеца в отговор на един от публичните ми постинги. Мама не е точно компютърно грамотна, но влезе в мрежата през мобилния си телефон. А след това не мина много време и някой някъде я насочи към badguysrock . Според мен е била Морийн чрез Клеър или пък Елинор. Така или иначе, аз го очаквах и очаквах също така да си платя за това, макар да знаех, че тя никога няма да спомене директно заниманията ми онлайн. На моменти мама е необикновено сдържана и изобщо не споменава някои неща. Всичките ти гадории горе — най-много това да каже за порното или за снимките, или за измислените истории, публикувани на сайта ми.

Признавам, че играта ми достави удоволствие, да си играеш с огъня, да поемаш рискове, да я дразниш и да я предизвикваш да се разкрие. Понякога стигах твърде далеч. Понякога си опарвах пръстите. Но трябваше да разбера къде минават границите, да видя колко мога да ги притисна и двете, да преценя точно какъв натиск мога да окажа върху механизма, преди той да започне да се троши… Творецът трябва да познава материала, с който работи. След това беше лесно.

Не се чувствай виновна, Albertine . Нямаше как да знаеш. Пък и накрая тя щеше да те погне точно както погна останалите. Наречи го самозащита, ако щеш. Или пък възмездие. Така или иначе, всичко свърши. Ти си свободна. Довиждане и благодаря. Ако се отбиеш на Хаваите, обади се. И моля те, грижи се за орхидеята ми.

Изпратете коментар:

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикуван в: 05:17, петък, 22 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: болен

Слуша: Волтер: „Змии“

Най-сетне. Вратата се отдели от пантите. Мога да си тръгна. Вземам си чантата. Обаче болката в корема ми се е влошила, сякаш трънка раздира лигавицата ми. Отивам в банята, наплисквам лицето си, изпивам чаша вода.