Джоан Харис - sineokomomche

„Скъпа Бетан (ако ми позволиш),

Допускам, че вече си научила новината. Преди две вечери д-р Пийкок почина в Имението. Паднал от инвалидната си количка по стълбите и завещал по-голямата част от състоянието си — оценено за последно на три милиона лири — на теб. Поздравления. Явно старецът е смятал, че ти дължи нещо заради случилото се с Емили Уайт.

Трябва да призная обаче, че съм изненадана. Брендан не ми е споменавал нито думичка. През цялото време, докато работеше за д-р Пийкок, нито веднъж не ми е споменал за това. Но вероятно на теб ти е загатнал? В крайна сметка бяхте добри приятели.

Знам, че през годините семействата ни са имали различия. Но сега, след като се срещаш с двама от синовете ми, бихме могли да заровим томахавката. Цялата тази работа е шок за всички ни. Особено ако е вярно онова, което чувам — че намират смъртта му за подозрителна. Въпреки това не бих се тревожила излишно. С времето всичко отшумява, както знаеш.

Да, разбира се, мама беше написала това писмо. Винаги е изпълнявала задълженията си. И понеже е знаела, че Найджъл ще отвори писмото, знаела е, че той ще лапне въдицата. И когато в онзи ден Найджъл дойде у дома и настоя да разговаря със sineokomomche , тя го отклони, тя го изпрати да си върви, след като му беше пуснала мухата… или по-скоро осата в буркана…

Сега обаче единственият й оцелял син има дълг към нея, който не може да изплати. Вече никога не може да я напусне. Никога не би могъл да принадлежи на някой друг. И ако някога се опита да избяга…

Изпратете коментар:

sineokomomche: Някой да има коментар? Има ли някого?

Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com

Публикуван в: 04:47, петък, 22 февруари

Достъп: публичен

Настроение: непочтено

Слуша: „Май Кемикъл Романс“: „Мама“

Надушила е какво предстои, естествено. Сигурно е знаела, че всичко ще свърши така. Само че Глория не разбира от детските проявления. За нея „проявление“ е онова, което той прави в тъмната си стаичка сам. Тя не обича много да разсъждава над това. Сравнява го с противната малка Синя тетрадка или с игричките, които той обича да играе онлайн с невидимите си приятелчета. Надниквала е един-два пъти със същото смътно и прилежно отвращение, както когато переше чаршафите му, но само за да го защити; понеже другите хора не разбираха, че sineokomomche е чувствителен, че той просто не е способен сам да се отбранява…

От тази мисъл очите й се пълнят със сълзи. Въпреки стоманеното си твърдоглавие понякога Глория е необяснимо сантиментална и дори да е гневна, мисълта за неговата безпомощност я трогва. Казва си, че точно в такива мигове го обича най-много, когато е болен или плаче, или го боли нещо, когато всички други са срещу него, когато никой друг не го обича, само тя; когато целият свят го смята за виновен.

Разбира се, тя знае, че той е невинен. Е, поне за убийство. Другото, за което може да е виновен — въображаемите престъпления — са само между sineokomomche и майка му, която през целия си живот го е бранила дори в свой ущърб. Но в крайна сметка той й е син, казва си тя, стои в гнездото, което тя е построила, като дебело и неспособно да лети кукувиче с постоянно зейнала човка.

Не, той не й е любимец. Обаче винаги е бил най-щастливото от трите й нещастни момчета, умее да оцелява въпреки дарбата си, така смята тя; цял майчинко.

В крайна сметка майката е длъжна да защитава сина си. Понякога трябва да го накаже, знае го, но това си е между sineokomomche и майка му. Нито един непознат няма право да му вдига ръка. Никой — нито училището, нито законът — няма право да се намесва. Нима не го е защитавала винаги? От хулигани, от разбойници и от хищници?

Да вземем Триша Голдблум, кучката, която съблазни най-големия й син — и причини смъртта на най-малкия. Удоволствие е да се погрижи за нея. Пък и се оказа лесно — електрическите кабели са толкова ненадеждни.

После хипи приятелката на госпожа Уайт, която се мислеше за нещо повече от всички. И самата Катрин Уайт, разбира се, която толкова лесно можеш да извадиш от равновесие. И Джеф Джоунс от квартала, осиновителят на онова ирландско момиче, който няколко години по-късно в кръчмата дръзна да вдигне ръка срещу сина й. А също и Елинор Вайн, подлата доносница, която шпионираше Брен в Имението, и Греъм Пийкок, който ги измами и когото момчето обичаше…

С него изпита най-голямо удовлетворение. Паднал с инвалидната си количка и оставен да издъхне сам на алеята като костенурка, наполовина показала се от черупката. След това тя се качи горе и го освободи от неговата фигурка от времето на династия Тан, с която я дразнеше преди толкова много години и която тя грижливо сложи в своя шкаф до другите си порцеланови кучета. Уверяваше себе си, че това не е кражба. Старецът й дължеше нещо, така смяташе, заради всички неприятности, които причини на сина й.