Джоан Харис - sineokomomche

Момчетата, които си играят с огън, се изгарят.

Не бих могла да го изразя по-хубаво. Ако това е планът му да ме дезориентира, тогава стъпва по опасна територия. Знам, че сега трябва просто да го пренебрегна, да се кача в колата и да замина, но съм адски възмутена. Твърде дълго играя неговите скалъпени игрички. Всички го правим, подчиняваме му се. Той не понася физическата болка, но вирее прекрасно върху психическото страдание. Защо го допускаме, питам. Защо никой досега не се е опълчил?

Преди малко пристигна имейл. Отворих го от мобилния си.

„Re: всекидневни грижи за орхидеите

Ще ти бъда признателен, ако в мое отсъствие се съгласиш да се грижиш за орхидеите от сбирката ми. Повечето орхидеи виреят добре в топла и влажна среда, без пряко излагане на слънце. Поливай оскъдно. Не допускай корените да киснат във вода. Благодаря ти.

Не знам какво се крие зад това. Да не би да очаква да прекъсна всичко и да хукна? Като цяло, съмнявам се. Най-вероятно си играе с мен и се опитва да ме извади от равновесие. Орхидеята му е на задната седалка на колата ми, притисната между два кашона. Кой знае защо не искам да я оставям тук. Изглежда толкова безобидна с малките си цветове.

После ми хрумва нещо. Напира заедно с уханието на орхидеи. И ми се струва толкова ясно, толкова красиво, като маяк насред дима.

Всичко трябва да свърши някъде, нали разбирате? Твърде дълго го следвам по този път като недъгаво дете подир Свирача от Хамелин. Той ме направи такава. Играя му по свирката. Кожата ми е карта, покрита с белези и със следи на онова, което той ми е сторил. Но вече го виждам такъв, какъвто е наистина, момчето, което толкова пъти извика „убийство“, че накрая някой му повярва…

Познавам навиците му по-добре от своите. Ще тръгне от къщи в четири и четирийсет и пет, преструвайки се както винаги, че отива на работа. Сигурна съм, че точно тогава ще направи своя ход. Няма да може да устои на притегателната сила на „Розовата зебра“ с нейната топла и приветлива светлина и с мен вътре, сама и уязвима, като мушица във фенер…

Ще кара колата си, синьо пежо. Ще кара по „Мил Роуд“ и ще паркира до ъгъла на църквата „Вси светии“, където са разчистили снега. Ще огледа улицата — вече пуста — и после ще отиде пеша до „Розовата зебра“, като се промъква в сенките покрай сградите. Вътре радиото свири достатъчно силно, за да не го чуя, когато влиза. Днес не е станцията с класическа музика, макар че аз не се боя от музиката. Този страх беше на Емили. Сега „Фантастичната симфония“ не оказва никакво въздействие върху мен.

Вратата на кухнята е с резе. Много лесно се отваря — докато го прави, вдига поглед към неоновия надпис, бавно пулсиращите букви „Розовата зебра“ и илюзорния им мирис на газ…

Виждате ли? Познавам слабостите му. Използвам дарбата му срещу него, дарбата, която получи от брат си, и когато го връхлети истинската миризма, той просто ще пропъди илюзията, както е правил много пъти досега — поне докато влезе вътре и остави вратата да се затвори зад него.

Понагласила съм нещо на вратата. Бравата вече не се върти отвътре. А газта ще е пусната от часове. В пет всяка искра ще може да я подпали — включване на осветлението, запалка, мобилен телефон…

Разбира се, няма да съм там, за да го видя. Отдавна ще съм заминала. Но мога да влизам в интернет през мобилния си и имам номера му. Естествено той трябва да реши да влезе. Жертвата сама избира съдбата си. Никой не го кара насила да влезе, никой не е отговорен.

Може би, когато него вече го няма, отново ще съм свободна. Свободна от неговите желания, които отразяват огледално моите. Какво става с отражението, след като огледалото се строши? Какво става със светкавицата, след като бурята отмине? Реалният живот има толкова малко смисъл, само фикцията има смисъл. А аз от толкова време съм фикция, героиня в една от историите му. Питам се дали измислените образи въстават и се обръщат срещу своите създатели?

Надявам се само всичко да не приключи твърде скоро. Надявам се той да има време да проумее. След като влезе сляпо в капана, ми се иска да има малко време, за да извика, да се съпротивлява, да се опита да избяга, да задумка с юмруци по вратата и накрай да си помисли за мен, за голема , надигнал глава срещу господаря си…

Разглеждате уебдневника на sineokomomche .

Публикуван в: 04:16, петък, 22 февруари

Достъп: ограничен

Настроение: оптимистично

Слуша: „Супертрамп“: „Закуска в Америка“