Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Точно така. И ако е рекъл Господ, ще ги докарам до двайсет.

— Убедена съм. Бих искала дави попитам за нещо, което се е случило в болницата доста отдавна. Всъщност, било е малко преди да бъдат убити доктор Мороу и доктор Лаш.

— О, госпожице Симънс, тук се случват толкова много неща — възрази госпожа Бранигън. — Не съм сигурна, че ще мога да ви помогна.

— Възможно е обаче да си спомните този случай. Докарали са млада жена, която получила травма, докато тичала и изпаднала в кома. Надявам се, че знаете нещо за нея.

— Нещо за нея ли? — възкликна Сюзън Бранигън. — Говорите за Наташа Колбърт. Престоя в нашия Център за хронично болни години наред. Почина едва снощи.

— Починала е снощи?

— Да. Беше много тъжно. Когато инцидентът се случил, тя беше само двайсет и три годишна. Паднала, докато тичала за здраве и в линейката сърдечната й дейност била нарушена. Нали сте чували за семейство Колбърт — вестникарските магнати? Много са богати. След инцидента с момичето, родителите й дариха пари за Център за хронично болни и го нарекоха на нейно име. Погледнете оттатък моравата — онази красива двуетажна сграда хей там.

„Сърдечната й дейност била нарушена — помисли си Фран. — Кой е бил шофьорът на линейката? Ами санитарите?“ Трябваше да разтоваря с тях. Едва ли щеше да е трудно да ги открие.

— Майка й припадна, когато снощи Таша почина. В момента е тук и разбрах, че също е получила инфаркт. — Сюзън Бранигън сниши глас. — Виждате ли онзи красив мъж там? Той е син на госпожа Колбърт. Двама братя са. Единият от тях постоянно е при нея. Другият дойде тук да хапне преди час.

„Ако умре от скръб заради смъртта на дъщеря си, госпожа Колбърт сигурно ще е поредната жертва на онова, което се разиграва тук“ — каза си Фран.

— Синовете й го приемат много тежко — продължи Сюзън Бранигън. — Разбира се, те са изгубили сестра си още преди повече от шест години, но все пак е мъчително, когато наистина настъпи краят. — Тя отново зашепна: — Чух, че след като Таша издъхнала, госпожа Колбърт сякаш откачила. Според сестрата, тя крещяла, че Таша излязла от комата и й говорила — което, разбира се, е абсолютно невъзможно. Твърдяла, че дъщеря й казала нещо от рода на „Стана толкова глупаво, доктор Лаш, препънах се във връзката на маратонката си и се строполих на земята“, а после и „Здрасти, мамо“.

Фран усети, че гърлото й се свива.

— Сестрата била ли е в стаята с госпожа Колбърт? — едва успя да изрече думите тя.

— Таша лежеше в отделен апартамент й госпожа Колбърт отпратила сестрата в дневната. Искала да остане сама с дъщеря си. Но когато Таша умирала, госпожа Колбърт не била сама. В последния момент се появил докторът. Той казва, че не чул нищо и че госпожа Колбърт халюцинирала.

— Кой е бил докторът? — попита Фран, макар да бе убедена, че вече знае отговора.

— Шефът на болницата, доктор Питър Блак.

„Ако преди повече от шест години подозренията на Анамари са били верни и ако госпожа Колбърт е права за случилото се снощи, изглежда, че след като е съсипал живота на Таша, оставяйки я жив труп, Блак е продължил да експериментира с нея“ — помисли си Фран.

Тя безпомощно погледна към мъжа, когото й бе посочила Сюзън Бранигън. Искаше й се да се втурне към него, да го предупреди, че доктор Питър Блак представлява опасност за майка му и че трябва да я отведе от болницата, преди да е станало късно.

— А, ето го доктор Блак — каза госпожа Бранигън. — Отива при господин Колбърт. Надявам се да не му носи лоша вест.

Питър Блак тихо заговори на мъжа, който кимна, изправи се и го последва навън.

— О, божичко — възкликна възрастната жена, — предчувствам, че се е случило най-лошото.

Фран не отговори. На излизане Питър Блак я забеляза и двамата си размениха погледи. Очите му бяха студени, гневни, заплашителни — определено не очи на лекар.

„Ще те накарам да си платиш — помисли си Фран. — Даже да е последното нещо, което ще направя!“

Винаги, когато някакъв проблем започнеше да придобива застрашителни мащаби, Калвин Уайтхол притежаваше завидната способност да запазва пълно спокойствие. Тази способност бе подложена на изпитание от телефонния разговор с Питър Блак в четири и половина следобед.

— Правилно ли съм те разбрал? — бавно попита Кал. — Значи ми казваш, че Фран Симънс седяла в кафенето на болницата и клюкарствала с една от доброволките, когато си отишъл да съобщиш на сина на Барбара Колбърт, че майка му е починала, така ли?