Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Лу се усмихна.

— Тоест от мен.

— Точно така. Какво ще кажеш, Лу?

— Познаваш ме. — Нокс преглътна името на Кал, преди да го е произнесъл. — Обичам да играя тази игра.

— Винаги си се справял отлично. Този път би трябвало да е особено интересно. И доходно, Лу. Не го забравяй.

Докато двамата се усмихваха, Лу си спомни за бащата на Фран Симънс и за информацията, която му беше предал. Тогава му каза, че чул Кал да говори за нови акции, които на следващия ден щели да скочат до небето. Симънс веднага изтегли четиридесет хиляди долара от фонда за библиотеката, като си мислеше, че ще ги върне след няколко дни. Онова, което го накара да посегне на живота си, бе второ теглене с фалшифицирания му подпис, увеличило липсата до четиристотин хиляди. Той знаеше, че след като признае вината си, никой няма да му повярва какво се е случило.

Навремето Кал прояви необичайна щедрост, помисли си Нокс. Позволи му да задържи първите четиридесет хиляди долара, които Симънс лековерно беше напъхал в ръцете му, и евтините ценни книжа, които глупакът доверчиво бе купил на името на Лу.

— Като се има предвид миналото, струва ми се, че е най-добре аз да позвъня на Фран Симънс, господине — каза на бившия си съученик той. — С нетърпение го очаквам.

Веднага щом излезе от болницата, Фран телефонира на Моли от колата.

— Непременно трябва да те видя — настойчиво каза тя.

— Както знаеш, аз съм си, тук — отвърна Моли. — Идвай. Джена е при мен, но скоро си тръгва.

— Надявам се да не се разминем. Отдавна се опитвам да си уредя среща с нея и съпруга й. Пристигам след няколко минути.

„Закъснявам — помисли си Фран, като си погледна часовника и видя, че след половин час трябва да е на път за Ню Йорк, — но наистина искам да видя как е Моли. Сигурно вече е научила за заседанието на комисията по условно освобождаване в понеделник.“ Дойде й наум, че ако Джена още е там, няма да може да попита Моли защо Гари Лаш е поканил Питър Блак за партньор. Тя със сигурност щеше да го съобщи на съпруга си. Разбира се, Фран знаеше, че като на своя най-добра приятелка, Моли и без това може да разкаже на Джена за какво са разговаряли.

В три и десет тя зави по отбивката към къщата на Моли. Отпред беше паркиран мерцедес-кабрио, автомобилът на Джена.

„От толкова години не съм я виждала — помисли си Фран. — Чудя се дали още изглежда страхотно като някога?“ Докато си спомняше за ученическите си години, за миг я обзе старото чувство за малоценност.

Когато бяха, в „Крандън Академи“, всички знаеха, че семейството на Джена няма пари. Самата тя често се шегуваше: „Моят прапрадядо натрупал огромно състояние, но наследниците му го пропилели!“ Но никой не можеше да оспори синята й кръв. Подобно на предците на Моли, тези на Джена бяха английски заселници от края на седемнайсети век, пристигнали в Бостън като богати служители на английската корона, а не като повечето други, надяващи се да си изкарат прехраната в Новия свят.

Моли отвори вратата, още докато Фран се приближаваше по алеята. Очевидно я бе чакала на прозореца. Видът й стресна Фран. Изглеждаше призрачно бледа, около очите й имаше тъмни кръгове.

— Време за срещи със стари приятели — каза тя. — Джена изчака, за да се видите.

Джена седеше в кабинета и разглеждаше купчина снимки. Когато съзря Фран, скочи на крака.

„Пак ще се срещнем“ — изпя тя, втурна се към нея и я прегърна.

— Не ми припомняй за онази идиотска история на класа, която написах — с драматична гримаса я помоли Фран. След кратката прегръдка, тя отстъпи назад. — Хей, Джена, не е ли време да започнеш вече да погрозняваш?

Наистина изглеждаше прекрасно. Тъмнокестенявата й коса падаше с небрежна елегантност точно до ръба на яката, огромните й кафяви очи блестяха, стройното й тяло се движеше с наглед несъзнателна грация, сякаш красотата, която притежаваше, и комплиментите, които получаваше, й се падаха по право.

За миг Фран се почувства така, като че ли часовникът се е върнал назад. През онези четири години в гимназията трите бяха станали наистина близки, докато работеха по годишника на класа. Сега тази стая й напомняше за кабинета, в който го пишеха, целият пълен с купчини папки, пръснати снимки и камари стари списания.

— Днес беше много полезен ден — каза Моли. — Джена дойде още в десет. Прегледахме всичко от бюрото и лавиците на Гари. Изхвърлихме адски много неща.

— Не беше забавно, но за това има време по-късно, нали, Фран? — попита Джена. — Когато този кошмар свърши, Моли ще дойде в града и ще остане в апартамента при мен. Ще прекараме дни наред в новия салон на красотата, който открих, и просто ще ги оставим да се погрижат за нас. Ще пазаруваме до безкрай, после ще ходим в най-добрите нюйоркски ресторанти. Ще започнем от „Цирк 2000“.