Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Да се самоизмъчвам ли? Защо да го правя? С това вече се е заел целият свят. Изобщо не се налага да му помагам. Фран, връщай се спокойно в Ню Йорк. Не се безпокой за мен. А, почакай — само един кратък въпрос. Трябват ли ти тези стари списания? Прегледах ги, но това са просто медицински статии, които е чел Гари. Опитах се да се задълбоча, но явно интелектуалното ми любопитство ми изневерява.

— Той ли ги е писал?

— Не, само е отбелязал онези, които са го интересували.

„Каквото е интересувало Гари Лаш като лекар, определено интересува и мен“ — помисли си Фран.

— Позволи ми да взема списанията, Моли. Ще им хвърля един поглед, после ще ги изхвърля. — Тя се наведе и вдигна от пода тежката купчина.

Моди отвори вратата пред нея. Фран застана за миг на прага, разкъсвана между необходимостта да побърза и неохотата да остави приятелката си в това очевидно отчаяно състояние.

— Успя ли да си спомниш нещо ново, Моли?

— Да, струва ми се, но също като всичко останало, това са само звуци и налудни идеи, които не означават нищо. Високопарните ми приказки, че ще си спомня всичко, определено бяха изхвърляне, не смяташ ли? Изглежда, идният понеделник ще ми донесе още четири и половина години безплатна стая и храна, и това, без да се брои присъдата за убийството на Анамари.

— Не падай духом, Моли!

„Не падай духом, Моли.“ Тази мисъл се въртеше из главата на Фран, докато маневрираше през по-натовареното от обикновено движение по обратния път за Ню Йорк.

— Не искам да ходя в Калифорния, мамо. — С напредването на деня гласът на Уоли Бари ставаше все по-войнствен.

— Уоли, просто повече няма да приказваме за това — твърдо отсече майка му.

Пред безпомощния поглед на Една синът й изхвърча от кухнята и изтича нагоре по стълбището. Цял ден категорично беше отказвал да си изпие лекарството и тя започваше да се страхува.

„Трябва да се махнем от тук — помисли си възрастната жена. — Когато си ляга, ще му разтворя хапчетата в чаша топло мляко. Това ще му помогне да заспи и да се успокои.“

Една погледна към недокоснатия обяд на Уоли. Обикновено имаше добър апетит и тази вечер в опит да го зарадва, тя приготви любимото му ястие — телешки котлети с аспержи и картофено пюре. Но вместо да се храни, той седеше на масата с кисело изражение и мърмореше. Гласовете в главата му отново се обаждаха. Госпожа Бари разбираше какво става и това я плашеше.

Телефонът иззвъня. Една, бе сигурна, че е Марта. Трябваше бързо да вземе решение. Щеше да й е приятно да поседи на чаша чай с нея, но не и тази вечер. Ако Уоли пак заговореше за ключа и вечерта на убийството на доктор Лаш, съседката й можеше да започне да взима приказките му насериозно.

„Навярно всичко е само във въображението му — каза си тя, както всеки път, щом синът й споменеше за случая. — Ами ако не е? — за миг се зачуди Една, после поклати глава. — Даже да е бил там, той не е виновен.“ Телефонът иззвъня за четвърти път и тя най-после вдигна слушалката.

Марта Джоунс бе набрала номера на Една след мъчителна вътрешна борба. Знаеше, че трябва да я предупреди за разговора си с Уоли и за това, че синът й иска да се сбогува с Моли. Щеше да й предложи, преди да заминат на следващата сутрин, да го закара там и да му позволи да поговори с нея. Това щеше да го успокои, мислеше си Марта.

— Просто реших да намина и да се сбогувам с теб и Уоли, ако е удобно — рече тя, когато Една отговори.

— Честно казано, Марта, толкова се забавих със събирането на багажа, че най-добре изобщо да не те пускам в къщата. Защото, ако си позволя да поседна дори за минута, после просто няма да имам воля да продължа. Какво ще кажеш да дойдеш утре сутрин и да закусваме заедно?

„Е, не мога да я насилвам — помисли си Марта. — Гласът й наистина звучи уморено. Излишно ще я разстроя.“

— Чудесно — с престорена бодрост отвърна тя. — Надявам се, че Уоли ти помага.

— Уоли вече си е в стаята и гледа телевизия — рече Една. — Днес беше един от тежките му дни, затова ще му сложа двойна доза лекарство в чаша топло мляко и ще му я занеса.

— О, това със сигурност ще му подейства — добре — съгласи се Марта. — До утре тогава.

Тя затвори, облекчена от мисълта, че Уоли е на сигурно място в стаята си и скоро ще заспи. „Предполагам, че се е отказал от идеята тази вечер да иде при Моли — реши Марта. — Една тревога по-малко.“

Сред водещите новини в емисията беше смъртта на Наташа Колбърт, прекарала шест години в кома, последвана след по-малко от двайсет и четири часа от смъртта на майка й, прочутата с благотворителната си дейност Барбара Канън Колбърт.