Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Нямам търпение да ги прочета. Благодаря ти. А сега ме свържи с Гюс, моля те.

Шефът й тъкмо се канеше да излезе на обяд.

— Добре, че ме хвана, Фран — каза той. — Изглежда, че след понеделник следобед ще се наложи да посещаваш приятелката си Моли Лаш в пандиза. Току-що предадоха изявлението на прокурора, че не се съмнявал в отмяната на условното й освобождаване. И щом получел официално съобщение, моментално щял да я прати обратно в „Найънтик“.

— Не могат да постъпят така с Моли! — възкликна тя.

— Могат, разбира се. И предполагам, че ще го направят. Навремето тя се отърва леко, защото призна, че е убила съпруга си. После, веднага щом я освободиха, започна да твърди, че не била виновна. Това само по себе си е нарушаване на условното освобождаване, миличка. И с това ново обвинение в убийство, как би гласувала, ако ти решаваше дали мястото й е зад решетките? Както и да е, приготви репортаж за довечера.

— Добре, Гюс. До скоро — със свито сърце отвърна Фран.

Имаше намерение да позвъни на Моли и да й каже, че трябва да я види, но когато шефът й спомена за обяд, й хрумна друга идея. Сюзън Бранигън, доброволката от кафенето в „Лаш“, работеше в болницата от десет години, а това означаваше, че е била там, когато младата пациентка е изпаднала в кома. Такива неща не се случваха често. Може би щеше да си спомни кое е това момиче и какво е станало с него.

За да провери версията на Анамари, трябваше да поговори със семейството на момичето и да научи подробности за инцидента. Нямаше големи шансове, ала все пак можеше да опита. „Но се надявам да не се натъкна на доктор Питър Блак — помисли си Фран. — Той ще побеснее, ако разбере, че продължавам да разпитвам за болницата.“

Стигна в кафенето към един и половина. Обедната почивка беше в разгара си и доброволките имаха много работа. На бара се суетяха две жени, но Фран с разочарование видя, че нито една от тях не е Сюзън Бранигън.

— Можете да седнете на бара или ако изчакате малко, тъкмо разчистват една от масите — предложи й служителката на входа.

— Предполагам, че госпожа Бранигън не е на работа днес — рече Фран.

— О, тук е. Ето я, в момента излиза от кухнята.

— Може ли да почакам за някоя от нейните маси?

— Имате късмет. Онази, за която ви споменах, е в нейния участък. Като че ли вече е готова.

Тя я настани и й подаде менюто. Минута по-късно се разнесе бодър глас:

— Добър ден. Решихте ли какво ще поръчате или ви трябва още малко време?

Фран вдигна поглед и незабавно разбра, че Сюзън Бранигън не само си я спомня, но и вече знае коя е. Стиснала палци да не срещне отказ, тя отвърна:

— Много се радвам да ви видя отново, госпожо Бранигън.

Възрастната жена просия от удоволствие.

— Когато онзи ден си бъбрихме, не знаех, че приказвам с толкова известна личност, госпожице Симънс. Веднага щом разбрах, започнах да ви гледам по вечерните новини. Репортажите ви по случая Моли Лаш много ми допадат.

— Виждам, че в момента сте заета, но по-късно бих искала да си поговорим няколко минути, ако сте съгласна, разбира се. Предишния път много ми помогнахте.

— А после убиха онова бедно момиче, за което ме питахте, Анамари Скали, медицинската сестра. Не можах да повярвам. Мислите ли, че го е извършила Моли Лаш?

— Не. Кога ще се освободите, госпожо Бранигън?

— Към два часа. Дотогава кафенето се изпразва. Като стана дума за това, предполагам, че е най-добре да взема поръчката ви.

Фран погледна към менюто.

— Сандвич и кафе, моля.

— Веднага ще ви ги донеса и ако ме изчакате, ще се радвам пак да си побъбрим.

Половин час по-късно Фран се огледа наоколо. „Точно както ми каза госпожа Бранигън — помисли си тя. — Все едно, че са обявили евакуация.“ Кафенето внезапно бе опустяло. Тракането на съдове и разговорите бяха стихнали. Сюзън Бранигън беше разчистила масата с обещанието да се върне след миг.

Когато отново се появи, доброволческата й престилка вече я нямаше и носеше в двете си ръце по чаша кафе.

— Така е много по-добре — въздъхна тя, остави кафетата и се настани срещу Фран. — Както ви казах, аз си обичам работата, само че краката ми не са на същото мнение. Но вие не сте дошли тук да си приказваме за краката ми и току-що се сетих, че след трийсет минути имам час при фризьорката, така че с какво мога да ви помогна?

„Тази жена ужасно ми харесва — помисли си Фран. — Веднага пристъпва към въпроса.“

— Госпожо Бранигън, онзи ден ми казахте, че работите тук от десет години, нали?