Мери Кларк - Пак ще се срещнем

„И има право“ — помисли си Нокс, но после призна пред себе си, че както обикновено, Кал проявява забележителна педантичност, която несъмнено щеше да гарантира успеха му.

— Освен ако ти не прецакаш работата, Лу. Излишно е да ти казвам, да внимаваш! Пожарът и експлозията ще се погрижат и за доктора, и за Фран Симънс. Къщата е над стогодишна, вътрешното стълбище е съвсем тясно и стръмно. Ако взривът е толкова мощен, колкото предполагам, няма начин да се измъкнат от лабораторията, да изтичат по коридора и да се спуснат по стълбището навреме. Но разбира се, трябва да си готов и за такава възможност.

С други думи Кал му казваше, че трябва да носи пистолета си. Бяха минали седем години, откакто не бе стрелял с него, но някои навици никога не се забравяха. Като да караш велосипед или да плуваш, помисли си Лу. Последния път изборът му се беше спрял върху друго оръжие — здрав, остър нож.

Къщата се намираше в уединена гориста местност. Някой все пак можеше да чуе взрива, но Кал го увери, че щял да има достатъчно време да напусне района и да се върне на шосето, преди да се появят полицията и пожарникарите. Нокс се опитваше да не проявява външно нетърпението си. Достатъчно често бе ходил във фермата и познаваше околността, а и определено можеше да се грижи за себе си.

В пет часа напусна апартамента. Беше прекалено рано, но Кал бе предвидил всички евентуални възможности за забавяне като например улични задръствания.

— Трябва да имаш достатъчно време, за да скриеш колата, преди да пристигне Фран Симънс.

Докато сядаше зад волана, Кал заобиколи гаража и отиде при него.

— Просто исках да те изпратя — с приятелска усмивка каза той. — Джена е на гости на Моли Лаш. Когато се върнеш, ела да пийнем по чашка в къщата.

„Е, след такива задачи, няма проблем да ти викам Кал — помисли си Лу. — Много благодаря, старо приятелче.“ Той запали двигателя и се насочи на север към Мерит Паркуей, първият етап от важното му пътуване до Уест Рединг.

На Фран й се стори, че състоянието на Моли се е влошило в сравнение с предишния ден. Около очите й имаше тъмни кръгове, зениците й бяха ужасно разширени, а устните и кожата й — пепелявосиви.

Седяха в кабинета и репортерката я забеляза на няколко пъти да се оглежда, сякаш всичко наоколо я изненадваше.

„Изглежда толкова самотна, толкова отчаяна — помисли си Фран, — толкова уплашена. Ех, ако родителите й можеха да са тук.“

— Моли, зная, че не е моя работа, но трябва да те попитам нещо. Майка ти не може ли да остави баща ти и да дойде при теб? Имаш нужда от нея.

Моли поклати глава и безразличието за миг напусна гласа й.

— Категорично не, Фран. Ако баща ми не беше получил удар, сега и двамата щяха да са тук, убедена съм. Страхувам се, че ударът е бил много по-сериозен, отколкото ми казаха. Разговарях с него и ми се стори добре, но с всички неприятности, които им причиних, ако му се случи нещо, докато мама е тук, вече със сигурност ще се побъркам.

— Още по-тежко ще им е, ако те загубят.

— Какво искаш да кажеш?

— Ужасно съм разтревожена за теб, Филип също, а и Джена, сигурна съм. Ще ти го кажа направо — има много голяма вероятност в понеделник да те върнат в затвора.

— А, най-после го казахме направо — въздъхна Моли. — Благодаря ти, Фран.

— Изслушай ме. Мисля, че даже да те върнат в „Найънтик“, съвсем скоро пак ще си на свобода — вече не условно. Името ти ще е напълно реабилитирано!

— Имало едно време — промълви Моли. — Не знаех, че вярваш в приказки.

— Престани! Моли, не ми се ще да те оставя в това състояние, но трябва да вървя. Имам среща, която е ужасно важна за много хора, особено за теб. Иначе нямаше да се отделя от теб. И знаещ ли защо? Защото ми се струва, че вече си се предала. Според мен, решила си изобщо да не се изправяш пред комисията по условно освобождаване.

Моли иронично повдигна вежди, но не й възрази.

— Повярвай ми, моля те. Ще открием истината. Убедена съм. Вярвай в мен. Вярвай във Филип. За теб това дори може би не е важно, но той те обича и няма да се успокои, докато не докаже, че всъщност си жертва на подъл замисъл.

— Ужасно ми харесваше онзи момент от „Американска трагедия“ на Драйзър — прошепна Моли. — Надявам се, че си го спомням вярно: „Обичай ме, докато умра и после ме забрави.“

Фран се изправи.

— Моли — тихо каза тя, — ако наистина решиш да сложиш край на живота си, ще намериш начин да го направиш независимо дали си сама, или около теб е „папската гвардия“, както казваше баба ми. Ще ти призная нещо: бясна съм на баща ми за това, че се самоуби. Той открадна много пари и щеше да отиде в затвора. Но после щеше да излезе на свобода и аз щях да съм там, за да го посрещна.