Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Моли мълчеше и гледаше надолу към ръцете си.

Фран нетърпеливо избърса сълзите от очите си.

— В най-лошия случай — каза тя, — ще се наложи да доизлежиш присъдата си. Според мен, няма да се стигне до там, но да речем, че се случи. Когато излезеш, още ще си млада. Ти не си убила Анамари Скали. Всички го знаем и Филип ще разбие обвинението на пух и прах. Затова, за Бога, момиче, вземи се в ръце. Вие, аристократите, би трябвало да сте силни. Докажи го!

Моли стоеше на прозореца и гледаше Фран, докато автомобилът й не изчезна в далечината. „Благодаря ти за окуражителните думи, Фран, но вече е твърде късно — помисли си тя: — Не ми останаха никакви сили.“

Докторът с нетърпение очакваше пристигането на Фран Симънс, но изтече половин час, докато видя фаровете на колата й. Точно в седем часа тя натисна звънеца на вратата, пунктуалност, която му хареса. Като учен, самият той беше такъв и изискваше същото от другите.

Старецът отвори вратата и любезно я посрещна.

— Близо двайсет години, откакто ме познават в този район като пенсиониран офталмолог — каза той. — Доктор Ейдриън Лоуг. Всъщност, истинското ми име, което сега с радост си връщам, е Ейдриън Лоу. Както вече знаете.

Снимките на Ейдриън Лоу в списанията, които беше видяла, бяха отпреди почти двайсет години и изобразяваха определено по-едър мъж от този пред нея.

Докторът беше малко над метър и осемдесет, слаб, леко прегърбен. Оредяващата му коса изглеждаше по-скоро бяла, отколкото сива. Погледът на бледосините му очи можеше да се опише като приятен. Държеше се учтиво, дори донякъде срамежливо, докато я въвеждаше в малката дневна.

„Като цяло — помисли си Фран, — той няма нищо общо с образа, който си бях изградила. Но пък какво всъщност съм очаквала? — запита се тя, докато сядаше на креслото с висока, права облегалка, вместо на люлеещия се стол, който й предложи Лоу. — След като съм чела писанията му и зная за него някои неща, предполагам, че съм си го представяла като фанатик с безумен поглед, размахващ ръце като маршируващ нацистки лекар.“

Тъкмо се канеше да го попита дали ще й позволи да запише разговора, когато домакинът й каза:

— Надявам се, че си носите касетофон, госпожице Симънс. Не бих желал да ме цитират погрешно.

— Естествено, докторе. — Фран отвори чантата си, извади касетофона и го включи. „Не му показвай, че вече си научила доста неща за него — напомни си тя. — Задай му всички важни въпроси. По-късно записът ще представлява ценно доказателство.“

— После ще ви заведа горе в лабораторията. Но първо ще ви обясня защо сте тук. Не, всъщност, ще ви обясня защо аз съм тук.

Доктор Лоу с въздишка отпусна глава.

— Госпожице Симънс, предполагам, че сте чували поговорката „Всяко зло за добро“. Тя е особено актуална в медицинската практика. Трябва да се взимат решения, които понякога се оказват трудни.

Фран слушаше, без да го прекъсва. Старецът ту с тих, ту с въодушевен глас й обясни възгледите си за напредъка на медицината и за необходимостта от преразглеждане на основните концепции в здравеопазването.

— Трябва да има момент, в който лечението да се прекратява — започна той. — Но думата ми не е само за животоподдържащите системи. Да вземем например човек, който е получил трети инфаркт, или е над седемдесетте и на диализа от пет години, или пък получава огромна сума за трансплантация на сърце или черен дроб. Не е ли време да го оставим на съдбата му, госпожице Симънс? Явно такава е волята Божия, така че защо да се съпротивляваме на неизбежното? Пациентът може и да не е съгласен, разбира се, и роднините му несъмнено ще искат лечението да продължи. Ето защо трябва да има друга инстанция, овластена да ускори неминуемия край, без да взима предвид мнението на семейството или самия пациент и без да докарва повече разходи на болницата. Инстанция, способна на обективно клинично, научно решение.

Фран, удивено слушаше тази зловеща философия.

— Да разбирам ли, доктор Лоу, че според вас нито пациентът, нито семейството трябва да имат думата или дори да знаят за решението за прекратяване на живота на пациента?

— Точно така.

— И че недъгавите трябва да играят ролята на морски свинчета в експериментите, които провеждате вие и колегите ви?

— Мила моя — снизходително отвърна той, — искам да ви покажа един видеозапис. Той навярно ще ви помогне да разберете защо са толкова важни проучванията ми. Навярно наскоро сте чули за Наташа Колбърт, млада жена от много известно семейство.