Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Беше Кийша Цейлон, ясновидката, жената от телевизионното предаване, която необяснимо защо бе загубила способността си да долавя свръхестествени вибрации, щом беше разбрала, че продуцентите няма да й платят.

— Господин Арчър? — Още беше облечена неприсъщо за медиум, в делови костюм и без забрадка и огромни обеци на ушите.

Кимнах предпазливо.

— Аз съм Кийша Цейлон. Запознахме се в телевизията.

— Спомням си.

— Първо, искам да се извиня за случилото се там. Те бяха обещали да ми платят и това действително доведе до разногласие, но не трябваше да става пред съпругата ви.

Не казах нищо.

— Както и да е — продължи тя. Очевидно не очакваше, че ще трябва да говори и от мое име. — Факт е, че наистина знам неща, които бих искала да споделя с вас и съпругата ви, защото може да помогнат във връзка с изчезналото й семейство.

Пак не пророних нито дума.

— Може ли да вляза? — попита Кийша.

Щеше ми се да тресна вратата в лицето й, но после се сетих какво беше казала Синтия, когато отидохме при ясновидката. Беше изразила готовност да изглежда като глупачка, ако има вероятност дори едно на милион някой да й каже нещо полезно.

Разбира се, вече си бяхме изпатили от Кийша Цейлон, но фактът, че тя иска да говорим за втори път, ме накара да се запитам дали да не я изслушам.

Поколебах се за миг, после отворих широко вратата и я поканих да влезе. Насочих я към всекидневната, където Абагнейл беше седял преди няколко часа. Седнах срещу нея и кръстосах крака.

— Разбирам, че изпитвате недоверие — започна врачката, — но около нас непрекъснато витаят множество загадъчни сили, а само неколцина умеят да контактуват с тях.

— Аха.

— Когато науча информация, която може да бъде важна за човек, преживял тревожен период, се чувствам задължена да споделя прозрението. Това е единственото отговорно поведение, когато си благословен с такава дарба.

— Разбира се.

— Финансовото възнаграждение е на второ място.

— Предполагам. — Въпреки че имах добри намерения, когато позволих на Кийша Цейлон да влезе в дома ми, вече започвах да мисля, че съм направил грешка.

— Разбирам, че не ми вярвате, но наистина виждам разни неща.

Не беше ли моментът да каже: „Виждам мъртъвци“?

— И съм готова да ги споделя с вас и съпругата ви, ако искате — добави тя. — Но ще ви помоля да си помислите за някаква компенсация за мен, след като видях, че телевизията не желае да се обвърже с такъв ангажимент от ваше име.

— Какъв вид компенсация имате предвид?

Ясновидката повдигна вежди, сякаш не беше мислила за някаква определена сума, преди да почука на вратата ни.

— Хванахте ме натясно. Мислех си за нещо от порядъка на хиляда долара. Разбрах, че толкова щяха да ми платят от телевизията, преди да се откажат от задължението си.

— Ясно. Може би първо ще ми намекнете каква е информацията ви, а после ще реша дали заслужава хиляда долара.

Тя кимна.

— Струва ми се приемливо. Дайте ми една минута. — Врачката се облегна на възглавниците, повдигна глава и затвори очи. В продължение на трийсет секунди не помръдна и не издаде звук, сякаш бе изпаднала в унес, готова да се свърже със света на духовете. — Виждам къща.

— Къща — повторих аз. Сега вече нещата започваха да се конкретизират.

— На улица, където играят деца и има много дървета. Виждам възрастна дама, която минава покрай къщата, и възрастен мъж. С тях върви друг мъж, но по-млад. Може би е техен син. Мисля, че е Тод… Опитвам се да видя добре къщата, да се съсредоточа върху нея…

— Къщата бледожълта ли е?

Кийша Цейлон стисна още по-силно очи.

— Да.

— Боже мой. А капаците на прозорците зелени ли са? Тъмнозелени?

Тя леко наклони глава на една страна, сякаш проверяваше.

— Да.

— А на прозорците има ли сандъчета с цветя? И цветята петунии ли са? Можете ли да кажете? Много е важно.

Ясновидката бавно кимна.

— Да, точно така. Сандъчетата на прозорците са пълни с петунии. Знаете ли тази къща?

— Не, съчиних си всичко.

Кийша Цейлон ядосано отвори очи.

— Шибано копеле.

— Мисля, че приключихме.

— Дължите ми хиляда долара.

Нима очакваше да се хвана пак, след като веднъж вече ме беше преметнала със същия номер?

— Не мисля.

— Платете ми хиляда долара, защото… — Тя трескаво се опитваше да измисли нещо. — Знам и още нещо. Имах друго видение. За дъщеря ви, вашето момиченце. Тя ще бъде в голяма опасност.

— Голяма опасност?

— Да. Намира се в кола. Високо горе. Платете ми и ще ви кажа повече, за да я спасите.