Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Май 1983 година

Синтия се събуди. В къщата цареше тишина и тя си помисли, че е неделя.

Уви.

Искаше й се да бъде събота или ваканция, само и само да не ходи на училище. Стомахът все още я присвиваше, а главата й сякаш беше пълна с цимент и трябваше да полага усилия да не падне на гърдите или раменете й.

Господи, какво беше това в кошчето за отпадъци до леглото й? Не си спомняше да е повръщала вечерта, но доказателството беше пред очите й.

Трябваше да го изчисти, преди родителите й да влязат. Синтия стана, олюля се за миг, грабна малкия пластмасов контейнер с едната си ръка и с другата открехна вратата на стаята си. В коридора нямаше никого. Тя се промъкна покрай отворените врати на спалните на брат си и родителите си, влезе в банята и заключи.

Изсипа съдържанието на кошчето в тоалетната, изми го и се погледна в огледалото. „Ето как изглеждат четиринайсетгодишните момичета, когато се напият“ — помисли си тя.

Гледката не беше красива. Смътно си спомняше какво й беше дал Винс снощи. Беше отмъкнал от дома си две кутии „Будвайзер“, водка, джин и отворена бутилка червено вино. Синтия бе обещала да занесе малко от рома на баща си, но после се уплаши.

Нещо я глождеше. Спалните.

Тя наплиска лицето си със студена вода и се избърса с хавлия. Пое си дълбоко дъх и опита да се стегне, в случай че майка й я чака от другата страна на вратата.

Не беше там.

Тръгна обратно към стаята си. Стените бяха украсени с плакати на „Кис“ и други унищожаващи душите изпълнители, от които родителите й изпадаха в нервни кризи. По пътя Синтия надзърна в стаята на брат си Тод и после в спалнята на майка си и баща си. Леглата им бяха оправени. Майка й обикновено ги застилаше чак по-късно сутринта, а креватът на Тод беше вечно разхвърлян, но не му се караха. Сега обаче леглата изглеждаха така, сякаш никой не беше спал в тях.

Синтия почувства вълна на паника. Закъсняваше ли за училище? Колко беше часът?

Видя часовника на Тод на нощното му шкафче. Осем без десет. Почти трийсет минути до времето, когато трябваше да тръгне за първия час.

Къщата беше тиха.

По това време обикновено чуваше родителите си в кухнята. Макар да не разговаряха в повечето случаи, винаги се долавяха тихите звуци от отварянето и затварянето на хладилника, изгребването на тигана, приглушеното потракване на чиниите в умивалника и шумоленето на баща й, който прелиства страниците на сутрешния вестник и неволно сумти за нещо в новините, което го е ядосало.

Странно.

Синтия влезе в стаята си, затвори вратата и си внуши, че трябва да се стегне, да отиде на закуска, все едно нищо не се е случило, да се преструва, че снощи не е имало скандал, и да се държи така, сякаш баща й не я беше измъкнал от колата на много по-големия й приятел и не я бе закарал у дома.

Тя погледна теста по математика върху отворената тетрадка на бюрото си. Беше успяла да отговори само на половината въпроси, преди да излезе снощи, като се заблуждаваше, че ще стане рано и ще го довърши.

Тод обикновено тропаше насам-натам по това време на утрото. Влизаше и излизаше от банята, пускаше „Лед Цепелин“ по стереоуредбата си, викаше на майка им долу да я пита къде са панталоните му и се оригваше пред вратата на Синтия.

Не беше споменал, че ще тръгва рано на училище, но пък защо да й казва? Рядко ходеха заедно. За него Синтия беше тъпа, своеволна деветокласничка, въпреки че тя правеше всичко възможно да се забърква в неприятности също като него. Само да му каже, че се е напила за пръв път през живота си. Не, той щеше да я издаде, когато сгазеше лука, изпаднеше в немилост и трябваше да отбележи точки.

Е, добре, може би Тод беше отишъл на училище по-рано, но къде бяха майка й и баща й?

Баща й вероятно отново бе заминал някъде по работа още преди слънцето да изгрее. Той постоянно пътуваше. Жалко, че снощи си беше у дома.

А майка й може би беше закарала Тод на училище.

Синтия облече джинси и пуловер и се гримира — съвсем леко, колкото да не изглежда ужасно, а майка й да не я ухапе, че отива на „прослушване за проститутки“.

Слезе в кухнята и застана в средата.

Кутиите със зърнени закуски, сокът и чиниите не бяха извадени на масата. В кафеварката нямаше кафе, нито филии в тостера или купа със следи от мляко и накиснати оризови „Криспис“ в умивалника. Кухнята изглеждаше точно както си беше снощи, когато майка й я беше почистила.