Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Синтия потърси бележка. Майка й винаги оставяше бележки, щом й се налагаше да излезе, дори когато беше ядосана. „Днес ще бъдете сами“; „Изпържете си яйца. Трябва да закарам Тод“. Или само „Няма да се бавя“. Ако беше много ядосана, пишеше „О, мама“, вместо „Обичам ви, мама“.

Нямаше бележка.

Синтия събра смелост и извика.

— Мамо?

Гласът й прозвуча странно. Може би защото в него имаше нещо, което не искаше да признае. Никой не отговори и тя отново извика.

— Татко?

Отново не последва отговор.

Синтия предположи, че това е наказанието й. Беше ядосала и разочаровала родителите си и сега те се държаха така, сякаш тя не съществуваше. Мълчаливо пренебрежение.

Е, щеше да го понесе. Това беше по-добре от грандиозен скандал рано сутринта.

Имаше чувството, че стомахът й няма да задържи никаква закуска, затова грабна учебниците и тетрадките си и се отправи към вратата.

На стъпалата отпред лежеше „Джърнъл Куриър“, навит на руло с ластик.

Синтия подритна вестника, за да го отмести от пътя си, и тръгна по алеята за коли. Доджът на баща й и фордът „Ескорт“ на майка й ги нямаше. Може би ако намереше брат си, щеше да разбере какво става и колко е загазила.

Предполагаше, че много.

Беше нарушила вечерния час, който беше в осем. На другия ден трябваше да ходи на училище, пък и госпожа Асфодъл се бе обадила вечерта, че няма да я пусне да премине в по-горен клас, ако не предаде домашните си по английски език. Синтия каза на родителите си, че отива при Пам да учат, въпреки че е пълна загуба на време.

— Добре, но пак трябва да се прибереш вкъщи до осем.

— Я стига — отвърна Синтия. — Едва ли ще имам време да напиша и едно домашно. Искате да ме скъсат, така ли?

— Осем — заяви баща й. — Не по-късно.

„По дяволите“ — помисли си тя. Щеше да се прибере, когато иска.

Когато не се върна до осем и петнайсет, майка й се обади в дома на Пам.

— Здравейте. Аз съм Патриша Биги, майка на Синтия. Може ли да говоря с нея?

— Моля? — учуди се майката на Пам.

Не само че Синтия не беше там, но и Пам не си беше вкъщи.

Тогава бащата на Синтия грабна избелялата си мека шапка, без която не ходеше никъде, качи се в доджа и замина да я търси из квартала. Подозираше, че тя може би е с Винс Флеминг, седемнайсетгодишното момче от единайсети клас, което имаше шофьорска книжка и караше ръждясал червен мустанг от 1970 година. Клейтън и Патриша Биги не го харесваха. Той беше непокорно хлапе от проблемно семейство и можеше да й окаже лошо влияние. Една вечер Синтия чу родителите й да говорят, че бащата на Винс е лош човек, но реши, че сигурно преувеличават.

Баща й случайно забеляза колата в края на паркинга на Кънектикът Поуст Мол, встрани от Поуст Роуд, недалеч от кината. Мустангът беше паркиран със задницата към тротоара и доджът спря отпред и препречи пътя му. Синтия разбра, че е баща й, веднага щом видя меката му шапка.

— По дяволите — възкликна тя.

Добре че не беше довтасал две минути по-рано, докато се целуваха, или когато Винс й показваше новото си джобно ножче. Беше страхотно. Натискаш малко копче и щрак! Изведнъж се появяват осемнайсет сантиметра стомана. Винс го държеше в скута си, въртеше го и се хилеше, сякаш беше нещо друго. Синтия го хвана, разсече въздуха пред себе си и се изкикоти.

— Внимавай — предупреди я той. — Може да направиш големи бели с такова ножче.

Клейтън Биги се запъти право към вратата до Синтия и я отвори. Ръждясалите панти изскърцаха.

— Хей, полека, приятелю! — рече Винс. Вече не държеше ножа, а кутия бира — нещо също толкова лошо.

— Не ми викай „хей, приятелю“ — отвърна Клейтън, хвана дъщеря си за ръката и я замъкна в доджа. — Господи, вониш на алкохол.

Идваше й да потъне в земята от срам.

Не го погледна и не пророни дума, докато той й се караше, че не носи нищо друго, освен неприятности, че ако не се вразуми, ще прецака целия си живот, и че в каквото и да е сгрешил, иска само тя да порасне и да бъде щастлива, и така нататък. Въпреки че беше ядосан, баща й караше така, сякаш взимаше изпит по шофиране, не превишаваше скоростта и винаги включваше мигачите, когато завиваше. Беше невероятен.

Спряха на алеята пред къщата и тя изскочи от колата, преди той да паркира. Отвори вратата и влезе, като се опитваше да не залита. Майка й изглеждаше не толкова бясна, колкото разтревожена.

— Синтия! Къде беше…

Тя мина покрай нея и се качи в стаята си.

— Слез тук! — извика баща й. — Трябва да обсъдим някои неща!