Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Защо не пукнете? — изкрещя Синтия и тресна вратата.

Спомни си само това, докато отиваше на училище. Остатъкът от вечерта се губеше в мъгла.

Имаше бегъл спомен, че седна на леглото. Виеше й се свят. Беше твърде уморена, за да се чувства неудобно. Реши да легне и да изтрезнее, като се наспи добре. Разполагаше с цели десет часа.

До сутринта можеше да се случат много неща.

Докато се унасяше, й се стори, че чу някого на вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе.

И по-късно пак го чу.

Стана ли да види кой е? Опита ли да се надигне от леглото? Не си спомняше.

А сега вече наближаваше училището.

Изпитваше угризения. За една вечер беше нарушила почти всички правила в семейството. Започна с лъжа, че отива у Пам, най-добрата й приятелка. Нощуваше там през седмица в почивните дни. Смяташе, че майка й харесва Пам и може би дори й вярва. Въвличайки Пам, се надяваше да спечели време и майка й да не се обади толкова бързо в дома й. Дотук с този план.

Престъпленията й обаче не свършваха дотам. Беше нарушила вечерния час. Седеше с момче в кола. Седемнайсетгодишно момче. Говореше се, че той е счупил прозорците на училището предишната година и се е возил с колата на съсед, без да поиска разрешение.

Родителите й не бяха лоши хора, поне през повечето време. Особено майка й. Дори баща й не беше лош, когато си беше у дома.

Може би бяха закарали Тод на училище. Ако имаше практика и закъсняваше, мама сигурно го беше закарала, а после беше решила да пазарува или да отиде в „Хауард Джонсън“ да пие кафе. Правеше го от време на време.

Първият час по история беше мъчение. Вторият, по математика, беше още по-неприятен. Синтия не можеше да се съсредоточи и главата още я болеше.

— Как се справи с въпросите, Синтия? — попита учителят по математика, но тя дори не го погледна.

Точно преди обяд видя Пам.

— Господи, трябваше да ме предупредиш, щом си казала на майка си, че си у нас — възкликна приятелката й. — Тогава може би щях да обясня на мама.

— Съжалявам. Тя ядоса ли се?

— Да, когато се върнах.

На обяд Синтия се измъкна от трапезарията, отиде до телефонния автомат в училището и се обади у дома. Искаше да каже на майка си, че искрено съжалява, и сетне да помоли да се върне вкъщи, защото й е лошо. Мама щеше да се погрижи за нея. Нямаше да й се сърди повече, щом не се чувства добре. Щеше да й направи супа.

Синтия се отказа след петнайсетото позвъняване и дори си помисли, че е набрала грешен номер. Опита отново, но пак никой не отговори. Нямаше служебен телефон на баща си. Той непрекъснато пътуваше и го чакаха да се обади от мястото, където беше в момента.

Синтия стоеше с няколко приятелки пред училището, когато Винс Флеминг пристигна с мустанга си.

— Съжалявам за снощи — каза той. — Мили боже, баща ти е голяма работа.

— Да — отвърна тя.

— Какво стана, след като се прибрахте вкъщи? — От начина, по който я попита, пролича, че вече знае отговора. Синтия вдигна рамене и поклати глава. Не искаше да говори за това. — Къде е брат ти?

— Какво?

— Болен ли е?

Никой в училище не беше виждал Тод. Винс прошепна, че искал да го попита дали Синтия има неприятности, защото се надявал да излезе с нея в петък или събота вечерта. Приятелят му Кайл щял да донесе бира и можело да отидат на онова място на хълма, да поседят в колата и да гледат звездите.

Тя побягна към дома си. Не помоли Винс да я закара, нито се обади на учителите, че ще си тръгне по-рано. Тича по целия път и се молеше колата им да е пред къщата.

Когато обаче зави зад ъгъла на Пъмпкин Дилайт Роуд и Хикъри и видя двуетажната им фамилна къща, жълтият форд „Ескорт“ на майка й не беше там. Синтия влезе и задъхано извика майка си, а после и брат си.

Разтрепери се и положи усилия да спре.

Нямаше логика. Колкото и ядосани да бяха, родителите й не биха постъпили така. Да заминат, без да й кажат? И да вземат Тод с тях?

Почувства се глупаво, че го прави, но позвъни на вратата на съседите Джеймисън. Вероятно за всичко това имаше елементарно обяснение, нещо, което беше забравила, например час при зъболекаря или нещо друго, и всеки момент колата на майка й щеше да свърне в алеята и Синтия щеше да се почувства като пълна идиотка, но тогава всичко щеше да бъде наред.

Госпожа Джеймисън отвори вратата и Синтия започна да бръщолеви несвързано как се е събудила сутринта и вкъщи не е имало никого, а после отишла на училище и Тод не бил там, и майка й още не…

— Успокой се — прекъсна я госпожа Джеймисън. — Майка ти сигурно е отишла да пазарува.