Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Доколкото разбирам, няма представа. Започнах да разказвам на полицаите за случилото се преди двайсет и пет години, но погледите им се замъглиха, сякаш им дойде прекалено много да го приемат.

— Какво очакваш? Заети са да пазят спокойствието на хората.

Моторната лодка намали и спря. Директорът на погребалното бюро се приближи до нас.

— Господин Арчър? Мисля, че сме готови.

Събрахме се плътно един до друг на палубата и официално връчиха урната на Синтия. Помогнах й да я отвори. И двамата сякаш боравехме с динамит и се опасявахме, че може да изсипем праха на Тес в неподходящ момент. Синтия хвана урната в двете си ръце, отиде до перилата и я преобърна. Грейс, аз, Роли, Милисънт и Памела гледахме отстрани.

Прахът на Тес се изсипа във водата, разтвори се и изчезна. За няколко секунди от тленните останки не остана следа. Синтия ми върна урната и за миг сякаш й се зави свят. Роли я прихвана, но тя вдигна ръка да покаже, че всичко е наред.

Грейс беше донесла роза. Идеята беше нейна.

— Сбогом, лельо Тес — каза тя и хвърли цветето във водата. — Благодаря ти за книгата.

Сутринта Синтия спомена, че иска да каже няколко думи, но когато моментът настъпи, нямаше сили да ги произнесе. Аз също не можах да намеря по-смислени и сърдечни слова от простичкото прощаване на Грейс.

Върнахме се на пристанището. В края на кея стоеше ниска чернокожа жена в джинси и кафяво кожено яке. Беше закръглена, но демонстрира грациозност и пъргавина, когато хвана лодката и помогна да я завържат.

— Терънс Арчър? — попита тя. Имаше бостънски акцент.

— Да — отвърнах аз.

Жената ми показа значка и се представи като Рона Уедмор, детектив от полицията. И не беше от Бостън, а от Милфорд. Протегна ръка и помогна на Синтия да слезе на пристана, а аз пренесох Грейс на наклонените дъски.

— Бих искала да поговорим — заяви следователката, без да попита дали е удобно.

Синтия каза, че ще гледа Грейс. Памела беше до нея. Роли остана по-назад с Милисънт. Уедмор и аз бавно тръгнахме по кея и се отправихме към черна кола без опознавателни знаци.

— За Тес ли става дума? — попитах аз. — Арестувахте ли някого?

— Още не. Полагаме усилия, но случаят е възложен на друг детектив. Информирана съм как върви разследването. — Тя говореше бързо и изстрелваше думите като куршуми. — Дошла съм да ви разпитам за Дентън Абагнейл.

Стъписах се.

— Да?

— Изчезнал е. В неизвестност е вече от два дни.

— Говорих със съпругата му сутринта, след като той идва у нас. Казах й да се обади на полицията.

— Не сте ли го виждали оттогава?

— Не.

— А да ви се е обаждал?

— Не. Все си мисля, че случаят може да има връзка с убийството на лелята на съпругата ми. Абагнейл е ходил при нея скоро преди тя да умре. Оставил й е визитката си и Тес ми каза, че я е закачила на таблото до телефона, но я нямаше, когато я намерихме мъртва.

Уедмор записа нещо в тефтерчето си.

— Абагнейл е работел за вас.

— Да.

— По времето, когато е изчезнал. — Това не беше въпрос. — Какво мислите?

— За кое?

— Какво може да му се е случило? — Тя ме погледна нетърпеливо, сякаш искаше да каже: „Какво друго?“.

Спрях и погледнах безоблачното синьо небе.

— Не искам да мисля такива неща, но смятам, че е мъртъв. Мисля, че дори е възможно убиецът да му се е обадил, докато Абагнейл беше у дома и обсъждахме нашия случай.

— В колко часа му се обадиха?

— Около пет следобед.

— Преди пет, след пет или в пет?

— Бих казал в пет.

— Влязохме във връзка с мобилния му оператор. Накарахме да се проверят всички входящи и изходящи обаждания. Имаше обаждане в пет часа от телефонен автомат в Милфорд. По-късно следваше още едно, от друг автомат, пак в Милфорд, на което е било отговорено, и после няколко обаждания от съпругата му, на които не е отговорил.

Нямах представа как да тълкувам това.

Синтия и Грейс се настаняваха на задната седалка на кадилака на директора на погребалната агенция.

Уедмор агресивно се наведе към мен и въпреки че беше десетина сантиметра по-ниска, излъчваше силно присъствие.

— Кой би искал да убие леля ви и Дентън Абагнейл?

— Някой, който държи да се увери, че миналото ще остане погребано — отвърнах аз.

Милисънт предложи да ни заведе на обяд, но Синтия отговори, че предпочита да се върне у дома, и се прибрахме. Грейс очевидно беше развълнувана от церемонията, защото за пръв път присъстваше на погребение, но се зарадвах, като видях, че има апетит. Веднага щом влязохме вкъщи, заяви, че е гладна и ако незабавно не хапне нещо, ще умре.