Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Господи. Кони? — възкликна третият човек, с когото се свързах. — Това беше много отдавна.

Оказа се, че съм попаднал на Хауард Гормли, шейсет и пет годишният й брат.

— Защо се интересувате от случая след толкова много време?

— Откровено казано, не знам как да ви го обясня, господин Гормли. Семейството на съпругата ми е имало неприятности няколко месеца след злополуката със сестра ви. Опитваме се да разберем какво се е случило и сред спомените намерихме репортаж от вестник за Кони.

— Странно, нали?

— Да. Ако нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса, нещата може да се изяснят. Или поне ще мога да елиминирам всякаква връзка между трагедиите на вашето и нашето семейство.

— Предполагам.

— Разбраха ли кой е блъснал сестра ви? Нямам информация по този въпрос. Предявиха ли обвинение към някого?

— Не. Ченгетата не откриха нищо, не арестуваха никого и след известно време сигурно са се отказали да издирват виновника.

— Съжалявам.

— Да. Това уби родителите ни. Скръбта ги съсипа. Майка ни почина две години по-късно, а баща ни година след нея. И двамата умряха от рак, но ако питате мен, тъгата отне живота им.

— Полицията разполагаше ли с някакви улики? Разбраха ли кой е бил шофьорът?

— От коя дата е репортажът, който сте намерили?

Статията беше до компютъра и му прочетох датата.

— Писана е доста по-рано, преди да открият, че всичко е нагласено.

— Нагласено?

— Отначало решиха, че някой пиян или лош шофьор я е блъснал, но на аутопсията забелязаха нещо странно.

— Какво?

— Не съм експерт, правя покриви, но ни казаха, че ударът с колата е станал, след като сестра ми вече е била мъртва.

— Чакайте малко. Кони е била мъртва, когато колата я е блъснала?

— Така казаха. И…

— Господин Гормли?

— Трудно ми е да говоря за това, въпреки че мина много време. Не искам да приказвам неща, които биха се отразили лошо на Кони, ако разбирате за какво намеквам.

— Разбирам.

— Полицаите казаха, че може би е била с някого малко преди да я оставят в канавката.

— Имате предвид, че…

— Не твърдят, че е била изнасилена, макар че според мен е било точно така. Но сестра ми излизаше с разни мъже и онази нощ вероятно се е срещнала с някого. Винаги съм се питал кой е бил той и кой е направил така, че да изглежда, сякаш е блъсната от кола и захвърлена в канавката.

Не знаех какво да кажа.

— Кони и аз бяхме много близки. Не одобрявах начина й на живот, но от друга страна, и аз не бях ангел и нямах право да я поучавам. Мина много време, но още съм ядосан и искам да намерят копелето, което я е убило. Това обаче се случи толкова отдавна, че негодникът също може вече да е умрял.

— Да, възможно е.

Приключих разговора с Хауард Гормли, втренчих се в празното пространство и се помъчих да преценя дали злополуката с младата жена означава нещо.

И после инстинктивно, както често правя, влязох в електронната си поща, за да проверя дали имам съобщения. Както обикновено, имаше няколко, повечето от които предлагаха „Виагра“, съвети за борсата, къде да си намериш евтин „Ролекс“, обяви на вдовици на богати нигерийци, собственици на златни мини, които търсеха помощ, за да прехвърлят милионите си в банкови сметки в Северна Америка. Филтърът за спам беше уловил само част от досадната информация.

Имаше обаче съобщение с адрес в „Хотмейл“, което съдържаше само цифри — 05121983 — и думите „Не след дълго“ в реда за темата.

Щракнах на него.

Съобщението беше кратко. „Драга Синтия, що се отнася до предишния ни разговор, семейството наистина ти прощава, но те не престават да се питат: защо?“.

Прочетох го сигурно пет пъти, а после се върнах на реда с темата. Какво щеше да се случи не след дълго?

— Как е разбрал електронния ни адрес? — зачудих се аз.

Синтия седеше пред компютъра, втренчена в екрана. По едно време протегна ръка към монитора, сякаш ако го докоснеше, съобщението можеше да разкрие повече за себе си.

— Баща ми — промълви тя.

— Какво за баща ти?

— Идвал е тук и е оставил шапката. Може да е огледал стаите, да е включил компютъра и да се е досетил какъв е електронният ни адрес.

— Синти — предпазливо започнах аз, — не знаем дали баща ти е оставил шапката. Нямаме представа кой я е оставил.

Замислих се за теорията на Роли и мимолетното ми подозрение, че Синтия може да е сложила шапката на масата в кухнята. И за миг ми мина през ума колко лесно е да си създадеш адрес в „Хотмейл“ и да си изпратиш съобщение.