Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Синтия отвори вратата на мазето и извика името на дъщеря ни в мрака, но отговор не последва.

Влязох в кухнята и забелязах, че задната врата е открехната.

Имах чувството, че сърцето ми спря.

— Обади се на полицията.

— Мили боже — възкликна Синтия.

Светнах външната лампа и се завтекох към двора.

— Грейс!

И после чух глас. Раздразнен.

— Татко, угаси лампата!

Погледнах надясно и видях Грейс. Стоеше по пижама на тревата, а телескопът беше насочен към нощното небе.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

И двамата вероятно трябваше да си почиваме повече, особено след нощта, която прекарахме, но сутринта отново се приготвихме да отидем на работа.

— Много съжалявам — за стотен път се извини Грейс, докато ядеше зърнената си закуска.

— Повече не прави така — предупреди я майка й.

— Казах, че съжалявам.

Синтия беше спала при нея и смяташе да не я изпуска от поглед.

— Да знаеш, че хъркаш — укори я Грейс.

За пръв път от известно време изпитах желание да се засмея, но се въздържах.

Както обикновено, излязох пръв. Синтия не ми каза довиждане, нито ме изпрати до вратата. Още не беше забравила спречкването ни преди фалшивата тревога с Грейс. Точно когато трябваше да се сплотим, между нас се забиваше невидим клин. Тя продължаваше да ме подозира, че крия нещо, а аз изпитвах към нея неловкост, която ми беше трудно да определя дори пред себе си.

Мислеше, че я обвинявам за всичките ни проблеми в момента. Миналото и пословичното бреме безспорно обсебваха дните и нощите ни и понякога може би наистина я обвинявах, въпреки че нямаше вина за изчезването на семейството си.

Общата ни грижа, разбира се, беше как всичко това се отразява върху Грейс. И начинът, който дъщеря ни избра да се справи със семейните тревоги — толкова обезпокоителен за нея, че мислите за разрушителни астероиди й осигуриха бягство — стана причина за друг удар.

Учениците ми се държаха учудващо добре. Сигурно се беше разчуло, че съм отсъствал, защото в семейството ми е починал някой. Като повечето хищници в природата, гимназистите обикновено усещаха слабостта на жертвата и я използваха като свое предимство. Доколкото разбрах, определено го бяха направили със заместничката ми. Забелязали лекото й заекване — по-скоро колебание с първата дума на всяко изречение, и започнали да я имитират. Първия ден учителката се беше върнала вкъщи обляна в сълзи. Колегите ми го съобщиха, докато обядвахме, без никакъв намек за съчувствие в гласовете. Училището беше джунгла и човек или успяваше, или не.

Но мен ме пожалиха. Не само групата по творческо писане, но и другите ми два класа. Мисля, че се държаха така не само от уважение към чувствата ми, това е била само малка част от мотивите им. Слушаха ме, защото наблюдаваха дали ще се държа по различен начин, ще пророня някоя сълза, ще стана нетърпелив към някого или ще тресна вратата.

Аз обаче не направих нищо такова, затова не можех да очаквам специално отношение на другия ден.

Джейн Скавуло остана след часа.

— Съжалявам за леля ви.

— Благодаря. Всъщност тя беше леля на жена ми, но я чувствах много близка.

— Все едно — приключи Джейн и хукна да настигне останалите ученици.

В средата на следобеда вървях по коридора близо до канцеларията, когато една от секретарките изскочи навън, видя ме и спря.

— Тъкмо щях да те търся. Позвъних в учителската стая, но те нямаше там.

— Защото съм тук — отвърнах аз.

— Търсят те по телефона. Мисля, че е съпругата ти.

— Добре.

— Ела да се обадиш от канцеларията.

— Добре.

Последвах я и тя посочи телефона на бюрото си. Една от светлинките мигаше.

— Натисни я.

Взех слушалката и натиснах светещия бутон.

— Синтия?

— Тери, аз…

— Щях да ти се обадя. Съжалявам за онова, което казах снощи.

Секретарката седна зад бюрото си и се престори, че не слуша.

— Тери, нещо…

— Може би трябва да наемем друг човек. Не знам какво се е случило с Абагнейл, но…

— Тери, млъкни.

Млъкнах.

— Нещо се случи — тихо и задъхано каза Синтия. — Знам къде са.

— Понякога не се обаждаш, когато те очаквам — каза тя, — и ми се струва, че ще полудея.

— Извинявай — отговори той. — Имам добра новина. Мисля, че се започва.

— Чудесно. Какво казваше Шерлок Холмс? Играта е в ход. Или беше Шекспир?

— Не съм сигурен.

— Е, направи ли го?

— Да.

— Но ще останеш още, за да видиш какво ще стане?