Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Намирах се твърде далеч и беше тъмно, затова не видях регистрационния номер, нито разбрах каква марка е колата. По звука на мотора предположих, че е по-стар модел и тъмен цвят — синя, кафява или сива. Изкуших се да се метна в моята кола, но ключовете бяха в къщата и докато ги вземех, мъжът щеше да е на половината път до Бриджпорт.

Върнах се. Грейс стоеше на външната врата.

— Казах ти да не мърдаш от стаята си.

— Исках само да видя…

От ядосания ми тон й стана ясно, че не проявявам интерес към доводите й, и бързо се качи по стълбите.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нуждаех се от малко време да се успокоя, преди да отида горе. Синтия беше под завивките и спеше дълбоко. Погледнах я и се запитах какви ли разговори чува и води с изчезнали или мъртъвци.

Щеше ми се да я помоля да ги пита нещо от мое име. Кой наблюдава дома ни и какво иска от нас.

Синтия се обади на Пам и си уреди да отиде на работа малко по-късно на другия ден. Бяхме повикали ключар в девет сутринта и ако инсталирането на секретните ключалки продължеше по-дълго от очакваното, тя не искаше да бърза и да се притеснява.

Докато закусвахме и преди Грейс да слезе, аз й казах за мъжа на тротоара. Поколебах се дали да го направя, но само за миг. Първо, по всяка вероятност Грейс щеше да повдигне въпроса и второ, щом някой наблюдаваше дома ни, трябваше да бъдем нащрек. Може би това нямаше нищо общо със семейството на Синтия, може би беше някакъв квартален перверзен тип, за когото всички съседи трябваше да бъдат предупредени.

— Видя ли го добре? — попита Синтия.

— Не. Хукнах да го гоня по улицата, но той се качи в кола и потегли.

— Видя ли колата?

— Не.

— Възможно ли е да е кафява?

— Не знам, Синти. Навън беше тъмно и колата беше тъмна.

— Значи може да е била кафява.

— Да, може. Или тъмносиня, или черна. Не знам.

— Обзалагам се, че е бил същият човек, който мина покрай мен и Грейс, докато я водех на училище.

— Ще говоря със съседите — заявих аз.

Успях да хвана хората от двете страни на улицата, докато отиваха на работа, и ги попитах дали са забелязали някого снощи или предишната вечер и изобщо нещо подозрително. Никой не беше видял нищо.

Въпреки това се обадих на полицията, в случай че някой съсед е съобщил за нещо необичайно през последните няколко дни, и те ме прехвърлиха на служителя, който отговаря за тези неща.

— Не беше нищо особено, но почакайте. Онзи ден съобщиха за нещо странно.

— Какво?

— Някой се обадил за шапка в дома си. — Мъжът се засмя. — Отначало помислих, че е печатна грешка и някой има в дома си патка, но се оказа шапка.

— Няма значение.

— Искам да отида при Тес — каза Синтия, преди да тръгна за училището. — Знам, че скоро ходихме при нея, но като се има предвид какво е преживяла напоследък, реших, че…

— Хрумна ми страхотна идея. Защо не отидем утре вечер? Ще я изведем да ядем сладолед или да се разходим.

— Ще й се обадя.

В училище заварих Роли да мие чаша в учителската стая, за да си налее от невероятно отвратителното кафе, което правеха там.

— Как си? — попитах, приближавайки се зад гърба му.

Той подскочи.

— Господи.

— Извинявай, но аз работя тук. — Взех си чаша, напълних я и добавих няколко пакетчета захар, за да замаскирам гадния вкус. — Как си? — повторих.

Роли повдигна рамене. Изглеждаше разсеян.

— Нищо ново. А ти?

Въздъхнах.

— Снощи някой стоеше в мрака и наблюдаваше къщата ми, а когато се опитах да разбера кой е, избяга. — Отпих глътка кафе. Вкусът беше ужасно противен, но течността бе толкова студена, че почти не се забелязваше. — Кой отговаря за това? Да не би кафемашината ни да има договор с фирма за изхвърляне на отпадъци?

— Някой е наблюдавал дома ви? Защо според теб?

Свих рамене.

— Не знам, но в момента слагат секретни ключалки на вратите и ми се струва, че е точно навреме.

— Тръпки ме побиват. Може би някой е обикалял улицата и е търсел отворени врати на гаражи. Искал е да открадне нещо.

— Може би. Какъвто и да е случаят, новите ключалки не са лоша идея.

— Да. — Роли кимна. — Мисля да се пенсионирам по-рано.

Бяхме приключили да говорим за мен.

— Трябва да останеш поне до края на учебната година.

— Ами ако внезапно умра? Тогава ще трябва веднага да ми намерят заместник, нали? Пенсията ми ще бъде само няколко долара по-малко. Готов съм да променя живота си, Тери. Работата в училище не е като едно време. Винаги е имало трудни деца, но положението става все по-лошо. Носят оръжие. На родителите не им пука. Дадох четирийсет години на образователната система и сега искам да напусна. Милисънт и аз ще продадем къщата, ще внесем малко пари в банката, ще заминем за Брадентън и може би кръвното ми налягане малко ще се понижи.