Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Какво има, Тес?

Тя си пое дъх.

— Пак ходих на изследвания, Тери.

Краката ми се подкосиха.

— Какво ти казаха?

Беше споделила, че й остават шест месеца или най-много година, и се запитах дали срокът не се е скъсил.

— Ще се оправя. Другите изследвания били доста убедителни, но се оказали погрешни. Последното било категорично. Не умирам, Тери.

— Господи, каква прекрасна новина. Сигурни ли са?

— Да.

— Чудесно.

— Да, ако се молех на Бога, щях да реша, че молитвите ми са чути. Нали не си казал на Синтия, Тери?

— Не.

Щом влязох вътре, Синтия забеляза, че по лицето ми се стича сълза. Мислех, че съм ги избърсал, но явно бях пропуснал една. Тя протегна ръка и я избърса с показалеца си.

— Какво се е случило, Тери?

Прегърнах я.

— Много съм щастлив, това е всичко.

Тя сигурно помисли, че си губя разсъдъка. В нашия дом никой не изглеждаше щастлив.

През следващите два дни Синтия беше по-спокойна. Това, че Дентън Абагнейл работи по случая, я беше накарало да се отпусне. Опасявах се, че тя звъни на мобилния му телефон през няколко часа, също както се обаждаше на продуцентите от „Фатален срок“, за да знае какво става, но разбрах, че не го правеше. Докато седеше до масата в кухнята, преди да си легнем, тя ме попита дали смятам, че той ще научи нещо. Очевидно се чудеше как напредва разследването, но беше готова да остави детектива да си върши работата, без да го тормози.

След като Грейс се върна от училище на другия ден, Синтия предложи да отидем на тенис кортовете зад библиотеката и аз се съгласих. Не съм по-добър на тенис, отколкото бях в университета, затова рядко взимах ракетата, но ми доставяше удоволствие да гледам как двете играят и най-вече да се възхищавам на бекхенда на Синтия. Носех си писмени работи за оценка и през няколко секунди поглеждах как съпругата и дъщеря ми тичат, смеят се и се шегуват. Разбира се, Синтия не използваше бекхенда си, за да размаже Грейс, а й предлагаше приятелски съвети как да усъвършенства своя удар. Грейс не се представяше зле, но след половин час видях, че се умори, и предположих, че предпочита да се прибере у дома и да чете Карл Сейгън. Предложих да вечеряме някъде по пътя към вкъщи.

— Сигурен ли си? — попита Синтия. — Ами… другият ни разход в момента?

— Не ми пука.

Тя ме погледна закачливо.

— Какво ти става? От вчера си най-веселото момче в града.

Как да й кажа колко съм развълнуван от добрата новина за Тес, когато тя нямаше представа за лошата? Щеше да се зарадва, че Тес не е болна, но и да се обиди, че не съм й казал.

— Чувствам се… оптимистично настроен.

— Защото господин Абагнейл ще открие нещо?

— Не само заради това. Имам усещането, че сме преживели силен стрес напоследък и излизаме от този период.

— Тогава ще изпия чаша вино с вечерята.

Усмихнах се.

— Може.

— Аз ще пия млечен шейк с черешка — обади се Грейс.

Върнахме се у дома след вечерята и Грейс отиде да гледа филм за пръстените на Сатурн по „Дискавъри Чанъл“, а Синтия и аз седнахме до масата в кухнята. Залових се да пиша цифри и да пресмятам. Правехме го винаги, когато бяхме изправени пред тежки финансови решения. Можехме ли да си позволим втора кола? Щеше ли пътуването до Дисни Уърлд да ни разори?

— Мисля, че ще можем да наемем господин Абагнейл за две седмици, вместо само за една. Няма да отидем в приют за бедни — заключих аз.

Синтия хвана ръката, с която пишех.

— Обичам те.

Някой по телевизора в другата стая каза „Уран“ и Грейс се засмя радостно.

— Разказвала ли съм ти как съсипах касетата с песни на Джеймс Тейлър на мама? — попита Синтия.

— Не.

— Трябва да съм била на единайсет или дванайсет. Мама имаше много касети с музика. Харесваше и Саймън и Гарфънкъл, Нийл Йънг и други, но обожаваше Джеймс Тейлър. Казваше, че той може да я развесели или натъжи. Един ден тя ме ядоса. Исках да облека нещо, което беше в купчината с мръсни дрехи, и й се озъбих, че не си е свършила работата.

— Сигурно си я вбесила.

— И още как. Отговори, че ако не съм доволна как пере дрехите ми, знам къде е пералнята. Отворих касетофона в кухнята, извадих касетата и я хвърлих на пода. Пластмасата се счупи и лентата се размота. Вцепених се. Не можех да повярвам, че съм го направила, и помислих, че мама ще ме убие. Тя обаче престана да върши работата си, наведе се, спокойно взе касетата, погледна надписа и рече: „Джеймс Тейлър. Тук е любимата ми песен. «Твоето усмихнато лице». Знаеш ли защо я харесвам? Започва така: «Всеки път, когато видя лицето ти, се усмихвам, защото те обичам». Нещо такова. Когато я слушам, си мисля за теб и колко много те обичам. И в момента имам нужда да я чуя повече от всякога“. — Очите на Синтия се насълзиха. — След училище се качих на автобуса за Поуст Мол и намерих касетата. Наричаше се „Джей Ти“. Купих я, занесох я у дома и я дадох на мама. Тя махна целофановата опаковка, сложи касетата в касетофона и ме попита дали искам да чуя любимата й песен. — По лицето на Синтия се стече сълза и се търколи на масата. — Обичам тази песен. И мама много ми липсва.