Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Днес наистина изглеждаш напрегнат. Може би трябва да се прибереш у дома.

— Нищо ми няма. — Не пушеше, но в момента приличаше на пушач, който отчаяно се нуждае от цигара. — Милисънт вече се пенсионира. Няма какво да ме спре. Никой от нас няма да стане по-млад, нали? Човек не знае колко му остава. В един миг си тук, а в следващия те няма.

— Сетих се нещо.

— Какво?

— За Тес.

Роли примига.

— Какво за Тес?

— Оказа се, че не е болна.

— Какво?

— Направили й друго изследване и установили, че първоначалната диагноза е погрешна. Тя не умира. Всичко е наред. Добре е.

Роли изглеждаше втрещен.

— Какви ги говориш?

— Казвам ти, че Тес е здрава.

— Но лекарите са й казали, че умира — бавно произнесе той, сякаш не беше в състояние да го възприеме. — А сега твърдят, че са сгрешили?

— Не бих го нарекъл лоша новина.

— Не, разбира се. Това е чудесно. По-хубаво е, отколкото първо да получиш добра новина, а после лоша.

— Така е.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

Също и аз. Часът ми по творческо писане започваше след минута. Бях дал на учениците за домашно да напишат писмо до непознат — реален или въображаем — и да му кажат нещо, което не биха споделили с друг. „Понякога е по-лесно да кажеш нещо много лично на непознат. Струва ти се, че не е толкова рисковано да излееш душата си пред човек, който не те познава“ — обясних аз.

Попитах дали има доброволец, който да задвижи нещата, и за моя изненада Бруно, всезнайкото на класа, вдигна ръка.

— Бруно?

— Да, господине. Готов съм.

Не му беше присъщо да вдига ръка, нито да си пише домашните. Бях нащрек, но и заинтригуван.

— Добре, Бруно, да чуем.

Той отвори тетрадката си и започна:

— Скъпи „Пентхаус“…

— Чакай — прекъснах го аз. Учениците вече се смееха. — Трябваше да напишеш писмо до непознат.

— Не познавам никого в „Пентхаус“ и направих точно каквото казахте. Написах им нещо, което не бих споделил с друг, не и с мама.

— Майка ти има пиърсинг на пъпа — обади се някой.

— Ще ти се и твоята майка да изглежда така, а не като пъпчив задник.

— Някой друг? — попитах аз.

— Не, чакайте — настоя Бруно. — Скъпи „Пентхаус“, искам да ти разкажа за преживяването на един мой много близък приятел, когото ще наричам господин Джонсън.

Хлапак на име Райън едва не падна от стола от смях.

Както обикновено, Джейн Скавуло седеше най-отзад, гледаше отегчено през прозореца и се държеше така, сякаш е над всичко, случващо се в часа. Трябваше да призная, че имаше право. Видът й беше такъв, сякаш предпочита да е на всяко друго място, но не и там, и ако в момента можех да се погледна в огледало, щях да видя, че и моето изражение е същото.

Момичето пред нея, Валъри Суиндън, която обичаше да се подмазва, вдигна ръка.

— Драги президент Линкълн, мисля, че сте един от най-великите президенти, защото сте се борили да освободите робите и да направите всички равни.

Продължихме в същия дух. Учениците се прозяваха, въртяха очи, а аз си помислих колко е ужасно да не можеш да отдадеш дължимото на Ейбрахам Линкълн, без да изглеждаш като глупак. Докато Валъри четеше писмото си, мислите ми се насочиха към трагичната съдба и нелепата смърт на този велик човек.

Поканих още две хлапета да прочетат домашните си и после се обърнах към Джейн.

— Този път ще пропусна — отговори тя.

Щом часът свърши, докато минаваше покрай катедрата, тя остави своя лист.

„Драги непознат, това е писмо от един непознат до друг непознат. Имената са излишни и нямат абсолютно никакво значение, защото и без това никой не познава никого. Светът е населен с милиони непознати. Всеки е непознат за другия. Понякога си мислим, че познаваме другите хора, особено близките си, но ако наистина ги познаваме, тогава защо се изненадваме от глупостите, които вършат? Например родителите винаги се изненадват от пакостите на децата си. Отглеждат ги от бебета, прекарват всеки ден с тях, мислят ги за проклети ангели и после един ден ченгетата похлопват на вратата, за да съобщят, че детето им е разбило с бейзболна бухалка главата на друго хлапе. Или пък, ти си детето и мислиш, че нещата са супер, а сетне един ден баща ти пожелава всичко най-хубаво и си заминава. «Какво става, мамка му?» — чудиш се ти. След години майка ти заживява с друг мъж и той ти се вижда готин, но все си мислиш кога ли ще ви напусне. Такъв е животът. Постоянно се питаш кога ще се сбогуваш с някого. Защото ако не ти се е случвало отдавна, знаеш, че скоро ще стане. Желая ти всичко най-хубаво, драги непознат“.