Линуд Баркли - Няма време за сбогом

По-късно тя се обади на Тес без специална причина, само да поговорят. После дойде в резервната стая с шевната машина и компютъра, където печатах бележки на учениците на старата си пишеща машина „Роял“. По очите й личеше, че отново е плакала.

Разказа ми как Тес мислела, че е много, дори смъртно болна, но се оказало, че всичко е наред.

— Не искала да ми казва, защото съм имала предостатъчно неприятности и не желаела да ме обременява. Така се изрази. Представяш ли си?

— Звучи безумно.

— И после разбрала, че й няма нищо, и решила да ми каже всичко. Иска ми се да беше споделила по-рано. Тес винаги ме е подкрепяла, каквото и да съм преживявала… — Синтия взе кърпичка и изсекна носа си. — Не мога да си представя да я загубя.

— Знам. Аз също.

— Когато си щастлив, това няма значение…

— Да, така е.

Можех да й кажа истината и да си позволя да бъда откровен, но предпочетох да не го правя.

— По дяволите — рече Синтия. — Тес ме помоли да ти кажа да й се обадиш. Вероятно иска да ти съобщи новината. Не й издавай, че съм ти казала. Моля те. Не можах да се сдържа.

— Разбира се.

Слязох долу и набрах номера на Тес.

— Казах й — осведоми ме тя.

— Знам. Благодаря.

— Той идва.

— Кой?

— Детективът, господин Абагнейл. Много приятен човек.

— Да.

— Съпругата му се обади, докато беше тук, за да му каже какво готви за вечеря.

— Какво? — попитах аз. Трябваше да знам.

— Говеждо печено и йоркширски пудинг.

— Звучи вкусно.

— Разказах му всичко — за парите и бележката. Дадох му пликовете и писмото. Той беше много заинтригуван.

Кимнах.

— Предполагам.

— Господин Абагнейл не храни големи надежди да открият отпечатъци по пликовете след толкова години.

— Да, минало е много време. И ти си ги докосвала, Тес, но си направила добре, че си му ги дала. Ако се сетиш още нещо, обади му се.

— И той така ми каза. Даде ми визитката си. В момента я гледам. Закачена е на таблото до телефона и снимката на Грейс с Гуфи.

— Хубаво.

— Прегърни Синтия от мен.

— Добре. Обичам те, Тес.

— Каза ли ти? — попита Синтия, когато се качих в спалнята.

— Да.

Беше по нощница и лежеше върху завивките.

— Цяла вечер си мислех да те любя страстно, но съм толкова уморена, че не знам дали ще се представя добре.

— Не съм взискателен.

— Да го отложим, а?

— Добре. Можем да помолим Тес да вземе Грейс в събота и неделя, да отидем в „Мистик“ и да пренощуваме там.

Синтия се съгласи.

— Може би там ще спя по-добре. Напоследък сънищата ми са… неспокойни.

Седнах на ръба на леглото.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото, което споделих с доктор Кинцлър. Чувам ги да говорят. Те на мен, аз на тях или всички заедно. Имам чувството, че съм с тях и в същото време не съм и сякаш ако протегна ръка, ще ги докосна. Но щом го направя, те се превръщат в дим и се разпадат.

Наведох се и я целунах по челото.

— Каза ли лека нощ на Грейс?

— Да, докато ти говореше с Тес.

— Опитай се да поспиш. Ще отида да й пожелая приятни сънища.

В стаята на Грейс беше тъмно, за да вижда по-добре звездите през телескопа.

— В безопасност ли сме тази вечер? — попитах аз, влязох и затворих вратата да не прониква светлина от коридора.

— Така изглежда.

— Хубаво.

— Искаш ли да погледнеш?

Беше нагласила телескопа на нивото на очите си, но не исках да се навеждам толкова надолу. Взех стола от бюрото й, сложих го пред телескопа и седнах. Присвих очи и погледнах, но не видях нищо, освен чернота и няколко светли точици.

— Е, какво виждам?

— Звезди — отвърна Грейс.

Обърнах се, погледнах и я се ухилих дяволито в сумрака.

— Благодаря ти, Карл Сейгън. — Наместих окуляра и телескопът се измести от статива. Част от тиксото, което Грейс бе използвала да закрепи телескопа, се беше разлепило.

— Казах ти, че стативът е боклук.

— Добре, добре. — Погледнах пак през телескопа, но гледката се беше променила и видях силно увеличен кръг на тротоара пред дома ни.

И човек, който ни гледаше. Лицето му беше размазано и неясно.

Оставих телескопа, станах от стола и се приближих до прозореца.

— Кой е този, по дяволите?

— Кой? — попита Грейс и отиде до прозореца, но мъжът побягна. — Кой, татко?

— Стой тук — рекох аз, изскочих от стаята й, хукнах надолу по стълбите и изхвърчах през външната врата. Излязох на улицата и погледнах в посоката, накъдето бях видял човека да бяга. Трийсетина метра по-нататък светнаха червените стопове на паркирана кола. Шофьорът включи двигателя и потегли.