Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Тери, не знам какво ми стана. Загубих си ума за миг.

Придърпах я към себе си и зашепнах в ухото й:

— Съжалявам. Винаги ще ти бъда опора и ще те подкрепям.

Тя ме прегърна и притисна глава до гърдите ми. Бях убеден, че ще хвърлим парите си на вятъра. Но дори ако Дентън Абагнейл не откриеше нищо, може би Синтия се нуждаеше от него. Вероятно имаше право, че това е начинът да поеме контрола върху положението.

Поне за известно време. Докогато можехме да си го позволим. Бързо пресметнах наум и изчислих, че месечната вноска по ипотеката плюс отказването от видеофилми под наем за следващите два месеца ще ни купят една седмица от времето на Абагнейл.

— Ще го наемем — заявих и Синтия ме прегърна още по-силно.

— Ако скоро не открие нищо, ще го отпратим.

— Какво знаем за него? Надежден ли е? Може ли да му се вярва?

Тя се отдръпна от мен и подсмръкна. Извадих кърпичка от джоба си и й я дадох. Избърса очите си и се изсекна.

— Обадих се на „Фатален срок“. Поисках да говоря с продуцентката. Започна да се оправдава, като разбра, че съм аз, помисли, че ще вдигна скандал за ясновидката, но аз я попитах дали използват детективи и тя ми го препоръча. Не са прибягвали до услугите му, но са правили предаване за него. Изглеждал способен.

— Тогава да говорим с него.

Абагнейл седеше на дивана и разглеждаше кутиите със спомените на Синтия, но стана, когато влязохме. Видях, че забеляза зачервената ми буза, но умело го прикри.

— Дано нямате нищо против, че разглеждах нещата ви — каза той. — Бих желал да им отделя повече време, ако, разбира се, сте взели решение дали желаете помощта ми.

— Да, искаме да се опитате да разберете какво се е случило със семейството на Синтия — отвърнах аз.

— Няма да ви давам празни надежди. — Абагнейл говореше бавно, натъртваше на всяка дума и от време на време записваше нещо в тефтерчето си. — Следата е изстинала отдавна. Ще прочета полицейското досие и ще говоря с всеки, който си спомня, че е работил по случая, но не трябва да храните големи очаквания.

Синтия кимна сериозно.

— Не смятам, че оттам ще изскочат много неща — продължи детективът и посочи кутиите, — които да разкрият някакви улики, поне не веднага. Но все пак бих искал да ги разгледам по-подробно, ако не възразявате.

— Не, разбира се — отговори Синтия, — стига да ми ги върнете.

— Естествено.

— Какво мислите за шапката?

Шапката, която според Синтия принадлежеше на баща й, беше на дивана до Абагнейл.

— Първо бих ви посъветвал да смените ключалките и да сложите секретни брави на вратите.

— Вече започнах. — Бях се обадил на двама ключари и чаках да видя кой пръв ще свърши работата.

— Независимо дали това е шапката на баща ви или не, някой е влизал тук и я е оставил. Имате дъщеря и къщата ви трябва да бъде обезопасена колкото е възможно по-добре. — Абагнейл говореше тихо и успокояващо. — Що се отнася до шапката, мога да я занеса в частна лаборатория, където да се опитат да я изследват за ДНК, да намерят косми и пот в подплатата, но няма да бъде евтино и вие, госпожо Арчър, ще трябва да дадете проба за сравнение. Ако се окаже, че има връзка между вашата ДНК и откритата по шапката, това ще потвърди, че тя е на баща ви, но няма да ни каже къде е или дали е жив.

Погледнах Синтия и видях, че е впечатлена.

— Защо не оставим това за по-нататък? — предложих аз.

Детективът кимна.

— И аз бих ви посъветвал така, поне засега. — Мобилният телефон в сакото му иззвъня. — Извинете ме за минута. — Той отвори телефона, видя кой го търси и отговори. — Да, любима? — Заслуша се и кимна. — О, звучи чудесно. Със скаридите? — усмихна се Абагнейл. — Само не прекалявай с подправките. Добре. Ще се видим след малко. — Затвори телефона и го прибра. — Съпругата ми се обади да ми каже какво ще готви за вечеря.

Синтия и аз се спогледахме.

— Скариди в сос с черен пипер — усмихна се той. — Кара ме да тръпна в очакване. Госпожо Арчър, имате ли снимки на баща си? Дадохте ми няколко на майка ви и една на брат си, но не видях Клейтън Биги.

— Боя се, че нямам негови снимки.

— Ще проверя в Държавната автомобилна инспекция. Не знам от колко отдавна пазят архивите си, но вероятно ще имат снимки. Бихте ли ми разказали повече за маршрутите, по които е пътувал?

— Оттук до Чикаго. Зареждаше ремонтни работилници.

— Не знаете ли точно къде?

Синтия поклати глава.

— Бях малка и не разбирах точно с какво се занимава. Знаех само, че през повечето време пътува. Веднъж ми показа снимка на сградата „Ригли“ в Чикаго. Мисля, че има една в кутията.