Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Как бях предложил да се върна, но тя ме изпревари.

Беше се забавила вътре. Каза, че е глътнала хапче против главоболие.

„Не е възможно — помислих си, докато гледах Синтия, която спеше до мен. — Не.“

Имах свободен час и надникнах в кабинета на Роланд Каръдърс.

— Имаш ли минутка?

Той погледна купчината листа на бюрото си — доклади от управителния съвет, характеристики на учители, бюджетни оценки. Беше затънал в работа до ушите.

— Ако имаш нужда само от минутка, ще трябва да ти откажа. Но ако ти трябва поне един час, може да се съглася.

— Един час звучи добре.

— Обядвал ли си?

— Не.

— Тогава да отидем в „Стоунбридж“. Ти ще караш. Аз може да реша да се напия. — Облече спортното си сако и каза на секретарката, че ще излезе за малко, а тя да го потърси на мобилния телефон, ако училището избухне в пламъци.

— Така ще знам, че няма да е необходимо да се връщам — добави той.

Секретарката настоя той да говори с члена на управителния съвет, който чакаше на телефона, и Роли ми направи знак, че няма да се забави повече от няколко минути. Излязох от кабинета и се сблъсках с Джейн Скавуло, която търчеше по коридора. Несъмнено бързаше да пребие някое друго момиче в училищния двор.

Учебниците й се разпиляха на пода.

— Мамка му — изруга тя.

— Извинявай — отвърнах аз и се наведох да й помогна да ги събере.

— Няма нищо. — Посегна да вземе учебниците си преди мен, но не беше достатъчно бърза. Вече държах „Огнена лисица“, книгата на Джойс Каръл Оутс, която й бях препоръчал.

Тя я грабна от ръката ми и я пъхна при останалите си неща.

— Харесва ли ти? — попитах с тон, сякаш исках да добавя: „Казах ти“.

— Хубава е. Момичетата са сериозно загазили. Защо ми предложихте да я прочета? Мислите, че съм лоша като тях?

— Не всички са лоши. И не мисля, че си като тях, но просто реших, че ще оцениш стила на писане.

Джейн лапна дъвка.

— Може ли да ви питам нещо?

— Разбира се.

— Защо ви пука?

— Какво имаш предвид?

— Защо ви пука какво чета и пиша?

— Мислиш ли, че съм станал учител, за да забогатея?

Тя ме погледна така, сякаш щеше да се усмихне, но после се спря.

— Трябва да вървя — заяви и си тръгна.

Обедната тълпа беше оредяла, когато Роли и аз влязохме в „Стоунбридж“. Той си поръча скариди за ордьовър и бира, а аз избрах голяма купа яхния с миди, приготвени по рецепта от Нова Англия, солени бисквити и кафе.

Роли сподели, че възнамерява да продаде къщата си и че щели да им останат много пари след покупката на караваната в Брадентън. Щели да вложат част от тях в банката, а с другите да пътуват. Щял да си купи и лодка, за да лови риба в река Манати. Представяше си го, сякаш вече беше там, а не ръководеше училище все още.

— Имам проблеми — рекох аз.

Той отпи от бирата си.

— Заради Лорън Уелс?

— Не — изненадах се аз. — Защо мислиш, че искам да говорим за Уелс?

Той повдигна рамене.

— Забелязах те да говориш с нея в коридора.

— Тя е куку.

— Добре оформено куку — усмихна се Роли.

— Не знам какво й има. За нея Синтия и аз сме нещо като знаменитости. Рядко ми говореше, преди да се появим в онова предаване.

— Ще ми дадеш ли автограф?

— Я стига — отвърнах аз и изчаках малко, за да му дам сигнал, че ще сменим темата. — Синтия те смята за свой чичо. Знам, че си я закрилял след случилото се със семейството й. Затова чувствам, че мога да дойда при теб и да поговорим за нея, когато възникне проблем.

— Продължавай.

— Започвам да се питам дали не губи ума си.

Роли остави чашата с бира на масата и облиза устни.

— Нали ходите при психиатър?

— Да, доктор Кинцлър. През две седмици.

— Говорили ли сте по този въпрос?

— Не. Сложно е. Понякога тя ни приема поотделно и мога да го поставя, но не е само това. Нещата са много.

— Например?

Разказах му за безпокойството й за кафявата кола, за анонимното телефонно обаждане, че семейството й прощава, и как, без да иска, беше изтрила номера. За мъжа в търговския център, когото помисли за брат си, и за шапката, оставена в средата на масата.

— Какво? Шапката на Клейтън?

— Да, очевидно. Може би я е държала в някой кашон през всичките тези години. На подплатата беше написано „К“.

Роли се замисли.

— Ако тя е оставила шапката, може да е написала и инициала.

Това не ми беше минавало през ума. Синти ме накара да потърся буквата, вместо да вземе шапката от мен и да го направи сама. Стъписаното й изражение беше много убедително.