Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Какво би направил?

Той стисна устни и се наведе над масата.

— Ще си трая.

Изненадах се.

— Сериозно ли говориш?

— Поне засега, защото това само ще измъчи Синтия още повече. Ще започне да си мисли, че ако е знаела за парите, докато е била студентка, може би е щяла да разбере какво се е случило. Да открие близките си, ако е внимавала и е задавала правилните въпроси. Но кой знае дали това е възможно сега.

Замислих се и реших, че Роли е прав.

— И не само това — продължи той. — Точно когато Тес се нуждае от подкрепа и обич, защото е болна, Синтия ще й се ядоса.

— Не се сетих за това.

— Ще се почувства предадена. Ще реши, че леля й не е трябвало да крие информацията от нея толкова много години. Ще смята, че е имала право да знае. И действително е така. Но щом Тес не й е казала, тогава всичко е минало и забравено.

Понечих да кимна, но се спрях.

— Но аз научих за парите съвсем наскоро. Ако не кажа на Синтия, няма ли да й изменя като Тес?

Роли се втренчи изпитателно в мен и се усмихна.

— Ето защо се радвам, че ти трябва да вземеш решението, а не аз, приятелю мой.

Прибрах се у дома. Колата на Синтия беше на алеята пред къщата, а до тротоара бе спрял непознат автомобил — сребриста тойота, анонимно превозно средство, което поглеждаш и забравяш след миг.

Влязох и видях, че Синтия седи на дивана във всекидневната срещу нисък и набит плешив мъж с маслиненочерна кожа. Двамата станаха и тя се приближи до мен.

— Здравей, мили — усмихна се насила.

— Здравей, скъпа. — Обърнах се към мъжа и протегнах ръка. Той я стисна уверено.

— Господин Арчър, приятно ми е. — Гласът му беше плътен и се лееше като сироп.

— Това е господин Абагнейл — представи го Синтия, — частният детектив, когото наемаме, за да разбере какво се е случило със семейството ми.

— Дентън Абагнейл — добави детективът. — Госпожа Арчър ми разказа много подробности, но бих искал да задам няколко въпроса и на вас.

— Разбира се — отвърнах аз, вдигнах пръст да му направя знак да почака и се обърнах към Синтия. — Може ли да поговорим за минутка?

— Бихте ли ни извинили? — попита тя и Абагнейл кимна.

Изведох я на стъпалата пред външната врата. Къщата ни беше малка и предположих, че ако сме в кухнята, Абагнейл ще чуе разговора ни. Опасявах се, че той ще бъде доста разгорещен.

— Какво става, по дяволите? — попитах аз.

— Няма да чакам нещо да се случи и да се чудя какво ще стане. Реших да поема контрола върху положението.

— Какво очакваш да открие? Синтия, следата е стара и отдавна е изстинала. Изминали са двайсет и пет години.

— О, благодаря. Бях забравила.

Изтръпнах.

— Шапката не се появи преди двайсет и пет години, а тази седмица — продължи Синтия. — А телефонното обаждане беше онази сутрин, докато ти водеше Грейс на училище.

— Скъпа, дори да смятах, че да наемем частен детектив е добра идея, не виждам как ще си го позволим. Колко иска той?

Тя ми съобщи дневната му тарифа.

— Плюс разходите му.

— Добре, но колко дълго ще използваме услугите му? Седмица? Месец? Шест месеца? Той може да разследва цяла година и пак да не стигне доникъде.

— Можем да пропуснем някоя вноска по ипотеката. Спомняш ли си писмото, което банката ни изпрати по Коледа? Предложиха ни да пропуснем вноската за януари и да я разсрочим до края на годината. Може да го направят отново и това ще бъде подаръкът ми за идната Коледа. Тази година няма да ми купуваш нищо.

Погледнах в краката си и поклатих глава. Не знаех как да постъпя.

— Какво ти става, Тери? Една от причините да се омъжа за теб беше, че си човек, който винаги ще бъде на моя страна, който знае обърканата ми история, ще ме подкрепя и ще бъде моя опора. И години наред ти беше точно това. Напоследък обаче усещам, че май вече не си този човек, уморил си се. И вероятно дори не си сигурен, че ми вярваш.

— Синтия, недей…

— Може би това е една от причините, поради които наех частен детектив. Той няма да ме съди. Няма да мисли, че съм откачена.

— Не съм казал, че си…

— Не е необходимо. Видях го в очите ти, когато реших, че онзи мъж е брат ми. Смяташ, че губя разсъдъка си.

— Господи! Наеми проклетия си частен детектив.

Така и не видях шамара. Вероятно и Синтия не възнамеряваше да ме зашлеви. Замахна неволно в изблик на гняв, докато стояхме там, на стъпалата. И после мълчаливо се втренчихме един в друг. Тя изглеждаше стъписана и закри с ръце отворената си уста.

— Трябва да съм благодарен, че не беше бекхендът ти — отбелязах аз. — Инак сега нямаше да стоя на краката си.