Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Кийша Цейлон я погледна злобно и посочи косата й.

— Лошо са те боядисали, кучко.

— Ти беше прав — отбеляза Синтия на път за вкъщи.

Поклатих глава.

— Постъпи добре, че си тръгна. Трябваше да видиш изражението на така наречената ясновидка, когато си махна микрофона. Изглеждаше така, сякаш са й грабнали обяда.

— Загубихме си напразно вечерта — рече Синтия.

— Не — възразих аз. — Думите ти бяха верни и съжалявам, че се държах лошо. Дори шансът да е само едно на милион, трябва да се провери. Е, проверихме. И сега можем да го задраскаме и да продължим нататък.

Спряхме на алеята пред къщата. Отворих задните врати на колата, откачих предпазния колан на Грейс и я занесох вътре. Синтия вървеше пред мен и запали лампата в кухнята, а аз се отправих към стълбите, за да сложа Грейс в леглото й.

— Тери — повика ме Синтия.

Обикновено бих отвърнал, че ще се върна след секунда, но в гласа й прозвуча нещо, което ме накара незабавно да отида в кухнята.

В средата на масата имаше черна мъжка шапка. Стара, оръфана, излъскана от носене мека шапка.

Тя се опита да се приближи още до него и прошепна:

— За бога, никога ли не ме слушаш? Стигнах чак дотук, а ти дори не искаш да си отвориш очите. Мислиш ли, че ми беше лесно да преживея всичко, на което ме подложи? Старах се усилено и най-малкото, което можеш да направиш, е да стоиш буден няколко минути. После цял ден ще спиш. Дошла съм за малко. Нека ти кажа нещо. Няма да ни напуснеш. Още дълго ще бъдеш с нас. Когато дойде време да си отидеш, повярвай ми, пръв ще го разбереш.

Той се помъчи да каже нещо.

— Какво? — попита тя. — А, той ли? Няма да дойде тази вечер.

Оставих внимателно Грейс на дивана във всекидневната, пъхнах възглавница под главата й и се върнах в кухнята.

Синтия гледаше шапката така, сякаш беше умрял плъх. Стоеше колкото е възможно по-далеч от масата, с гръб към стената, а очите й бяха изпълнени със страх.

Не шапката ме уплаши, а това как се бе озовала там.

— Стой за малко при Грейс — казах аз на Синтия.

— Внимавай.

Качих се горе, запалих лампите във всички стаи и ги огледах. Проверих банята, пак обходих стаите и надзърнах в килерите, в гардеробите и под леглата. Нищо не беше докосвано.

Слязох на долния етаж и отворих вратата на недовършеното ни мазе. Протегнах ръка, дръпнах шнура и светнах крушката.

— Какво виждаш? — извика Синтия.

Пералня, сушилня, работен тезгях, отрупан с боклуци, полупразни кутии с боя и резервно походно легло. Нищо друго.

Върнах се горе.

— Няма никого.

Синтия още гледаше шапката.

— Той е бил тук.

— Кой?

— Баща ми. Бил е тук.

— Синтия, някой е бил тук и е оставил това на масата, но едва ли е бил баща ти.

— Това е неговата шапка — каза тя по-спокойно, отколкото очаквах.

Приближих се до масата и понечих да я взема.

— Не я докосвай!

— Няма да ме ухапе. — Хванах шапката внимателно между палеца и показалеца си, а после я взех с две ръце, обърнах я и погледнах вътре.

Несъмнено беше стара. Краищата на периферията бяха оръфани, подплатата потъмняла от годините и потта, а платът протрит до блясък на някои места.

— Най-обикновена шапка.

— Погледни вътре. Преди години татко загуби две шапки. Хората ги взимаха погрешка в ресторантите, а веднъж и той взе чужда шапка, затова написа с маркер буквата „К“ за Клейтън на лентата отвътре.

Прокарах пръст по вътрешната страна на лентата и я обърнах. Буквата беше вдясно, близо до задната част. Показах я на Синтия.

Тя затаи дъх.

— Боже мой. — Предпазливо направи три крачки към мен и протегна ръка. Подадох й шапката и тя я взе. Държеше я така, сякаш беше артефакт от гробницата на Тутанкамон. Гледа я почтително една-две минути, а после бавно я доближи до лицето си. За миг ми се стори, че ще я сложи на главата си, но тя я поднесе към носа си и вдъхна мириса й. — Неговата е.

Нямах намерение да споря. Знаех, че обонянието вероятно е най-мощният отключващ механизъм за спомени. Спомням си ясно, че веднъж отидох в къщата от детството ми, откъдето се бяхме изнесли, когато бях четиригодишен, и попитах тогавашните собственици дали може да огледам. Те ми разрешиха. Разположението на къщата, изскърцването на четвъртото стъпало на стълбите за втория етаж и гледката към задния двор от прозореца на кухнята ми бяха смътно познати, но главата ми наистина се замая, щом пъхнах нос в килера и усетих мириса на кедър, примесен с влага. В съзнанието ми нахлу поток от спомени.