Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Но не казах нищо. Не можех да изрека тези неща. Въпреки това не успях да постигна спокойствие, щом се върнахме у дома. Обаждането от „Фатален срок“ ме ядоса още повече. Отидох във всекидневната, включих телевизора и започнах да превъртам каналите, без да се спирам на някой за повече от три минути. Синтия изпадна в бяс и се залови да чисти, да мие и да подрежда. Правеше всичко възможно да не говори с мен. От спречкването ни не би излязло нищо добро, пък и къщата блесна от чистота.

— Не съм ядосан — отвърнах аз и прелистих писмените работи, които ми предстоеше да оценя.

— Познавам те и знам, когато си ядосан. Съжалявам за случката в търговския център. Съжалявам за Грейс. Съжалявам за онзи човек и това, което го накарах да преживее. Поставих себе си и вас в неудобно положение. Какво повече искаш от мен? Какво повече да кажа? Нали ходя при доктор Кинцлър? Какво искаш да направя? Да ходя всяка седмица? Да гълтам хапчета, които ще притъпят болката и ще ме накарат да забравя всичко? Това ще те направи ли щастлив?

Хвърлих червената химикалка.

— Господи.

— Ще бъдеш по-щастлив, ако те напусна, нали?

— Говориш глупости.

— Вече не издържаш и знаеш ли какво? И аз не издържам. И на мен ми писна. Мислиш ли, че ми харесва да се срещам с ясновидки? И че не знам колко отчаяно е това и колко жалка ще изглеждам, като отида там и слушам приказките й? Но какво би направил ти на мое място? Ами ако беше изчезнала Грейс?

Погледнах я.

— Дори не си го помисляй.

— И после някой ти се обади и каже, че я е видял насън и знае къде е. Твърдиш, че ще откажеш да го изслушаш?

Стиснах зъби и отместих поглед встрани.

— Това ли ще направиш? Защото не искаш да приличаш на глупак? Защото се боиш да не изглеждаш притеснен, в неловко положение или отчаян? Ами ако има вероятност, макар и едно на милион, че този човек знае нещо? И не е ясновидец, а наистина е видял нещо, някаква улика, която тълкува като видение? Ако това ти помогне да я намериш?

Хванах се за главата. Погледът ми попадна на: „Най-известната творба на господин Уитман е «Стръкчета трева», която някои може да помислят за марихуана, но не е така, въпреки че е трудно да се повярва, че някой, написал нещо, озаглавено «Възпявам електрическото тяло», не е бил дрогиран поне от време на време“.

На другия ден, когато срещнах Лорън Уелс, забелязах, че не е облечена в традиционния си анцуг, а в тясна черна тениска и маркови джинси. Синтия би разбрала от двайсет крачки какви са. Една вечер гледахме „Американ Айдъл“ на нашия телевизор с малък екран и без висока разделителна способност, когато тя посочи участничка, която пронизително пищеше собствена версия на песента „Вятър под крилата ми“ на Бет Мидлър.

— Джинсите й са „Севънс“.

Не знаех дали Лорън носи „Севънс“ или не, но изглеждаше добре и момчетата извиваха вратове да огледат задника й, докато вървеше по коридора.

Идвах от другия край и тя ме спря.

— Как си днес? По-добре?

Не си спомнях да съм признавал, че се чувствам зле.

— Да, добре съм. А ти?

— И аз, въпреки че мислех да си взема свободен ден. Една моя съученичка от гимназията е загинала в автомобилна катастрофа в Хартфорд преди два дни. Каза ми го друга приятелка, с която поддържам връзка, и ми стана много тъжно.

— Близка ли ти беше?

Лорън сви рамене.

— Бяхме в един клас последната година. Трябваха ми няколко минути да си я спомня, когато приятелката ми спомена името й. Не излизахме заедно. Тя седеше зад мен. Но все пак е шокиращо, когато нещо такова се случи с човек, когото познаваш. Кара те да се замислиш и да направиш равносметка на живота си, затова не ми се идваше на училище.

— Да направиш равносметка на живота си — отбелязах аз. Не бях сигурен дали положението й изискваше излияние на чувства. — Случват се такива неща.

Изпитвам тъга, когато някой загине в пътно произшествие, но Лорън ми губеше времето с трагедията на човек, когото не само аз не познавах, но и тя, както ставаше ясно.

Учениците се бутаха покрай нас и ни заобикаляха, защото стояхме по средата на коридора.

— Е, как изглежда тя в действителност? — попита Лорън.

— Кой?

— Паула Малой от „Фатален срок“. Хубава ли е като по телевизията?

— Зъбите й са чудесни. — Протегнах ръка, докоснах рамото й и я насочих към стената с шкафчетата, за да не пречим на движението.

— Ти и господин Каръдърс сте много гъсти, а? — попита Лорън.

— Роли и аз? Да, познаваме се отдавна.

— Малко ми е неудобно да те питам, но онзи ден той беше в учителската стая. Спомена ли, че съм сложила нещо в преградата ти и по-късно съм го взела?