Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Оставих книгата и се качихме на етажа със заведенията за хранене. Грейс искаше „Макдоналдс“, затова й дадох пари да си купи нещо, а майка й и аз отидохме на друг щанд да си вземем супа и сандвичи. Синтия непрекъснато поглеждаше към „Макдоналдс“, за да не изпуска от поглед Грейс. В неделния следобед в търговския център имаше много хора. Бяха останали няколко свободни маси, но бързо ги заемаха.

Синтия беше толкова заета да наблюдава Грейс, че аз взех двата пластмасови подноса и сложих супите, сандвичите, приборите и салфетките върху тях.

— Намерила ни е маса — каза тя.

Огледах ресторанта и до маса за четирима видях Грейс, която продължи да ни маха дълго след като я забелязахме. Вече беше извадила своя „Биг Мак“ от кутията, когато отидохме при нея. Пържените картофки бяха натъпкани вътре.

— Пфу — възкликна тя, като видя крем супата ми от броколи.

Любезна на вид жена на петдесетина години в синьо палто, която седеше на съседната маса, ни погледна, усмихна се и продължи с обяда си.

Седях срещу Синтия, а Грейс беше от лявата ми страна. Забелязах, че Синтия поглежда над рамото ми. Обърнах се, но не видях нищо особено.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя и отхапа залък от сандвича си с пилешка салата.

— Какво гледаш?

— Нищо — повтори тя.

Грейс пъхна един картоф в устата си и с бясна скорост го сдъвка на дребни парченца.

Синтия отново погледна над рамото ми.

— Синти, какво гледаш, по дяволите?

Този път тя не отрече веднага, че нещо е привлякло погледа й.

— Ей там има един човек. — Понечих да се обърна, но Синтия ме спря. — Не поглеждай.

— Какво толкова забележително има в него?

— Нищо.

Въздъхнах и завъртях очи.

— За бога, Синти, не може да се вторачваш в хората така…

— Прилича на Тод.

„Пак се започна — помислих си. — Запази хладнокръвие.“

— Защо мислиш, че прилича на брат ти?

— Не знам, в него има нещо. Прилича на Тод, както вероятно би изглеждал сега.

— За какво говорите? — попита Грейс.

— Няма значение — отвърнах аз. — Синти, кажи ми как изглежда и аз небрежно ще се обърна и ще го погледна.

— С черна коса и кафяво яке. Яде китайска храна. В момента си взима яйчено рулце. Прилича на баща ми като млад — точно както би изглеждал Тод като по-възрастен, след двайсет и пет години.

Бавно се завъртях на стола без облегалка и се престорих, че разглеждам павилионите за различни видове храна, сякаш смятам да отида и другаде да хапна нещо. Видях мъжа. Той улавяше с език парченцата брюкселско зеле, които падаха от полуизяденото яйчено рулце. Бях виждал снимки на Тод от кутиите със спомени на Синтия и предположих, че ако изобщо бе доживял до четирийсет години, щеше да прилича малко на непознатия — възпълен, бледо лице, черна коса, метър и осемдесет, въпреки че беше трудно да определя ръста му, защото седеше.

Обърнах се към Синтия.

— Изглежда като милиони други хора.

— Ще отида да го видя по-отблизо — заяви тя и стана, преди да успея да възразя.

— Скъпа. — Опитах се да я хвана за ръката, за да я спра, но Синтия мина покрай мен.

— Къде отива мама?

— В тоалетната.

— И аз трябва да отида. Пишка ми се — рече Грейс, размахвайки крака, за да огледа новите си маратонки.

— Тя ще те заведе после.

Синтия заобиколи заведението и се отправи в противоположната на мъжа посока. Мина край всички щандове за бързо хранене и се приближи до него в гръб и отстрани. Щом се изравни с човека, тя зави, отиде пред „Макдоналдс“ и се нареди на опашката, като от време на време небрежно го поглеждаше.

Върна се, даде на Грейс малък шоколадов сладолед в прозрачна пластмасова чашка и седна. Ръката й трепереше.

— Брей! — възкликна Грейс.

Синтия не реагира на благодарността на дъщеря си.

— Той е — заяви тя.

— Синти.

— Това е брат ми.

— Престани, Синти. Не е Тод.

— Огледах го добре. Той е. Сигурна съм, че е брат ми, точно както и че Грейс седи тук, пред очите ми.

Грейс я погледна учудено.

— Брат ти е тук? Тод?

— Яж си сладоледа — рече Синтия.

— Знам как се казва. А татко ти е Клейтън и майка ти е Патриша. — Грейс издекламира имената, сякаш беше на упражнения в класната стая.

— Грейс! — скастри я Синтия.

Сърцето ми започна да блъска в гърдите. Очевидно положението щеше да се влоши.

— Ще говоря с него.

— Недей — възразих аз. — Виж, няма логика да е Тод. За бога, ако се разхожда из града, влиза в търговския център и яде китайска храна на публични места, мислиш ли, че нямаше да се свърже с теб? И той те забеляза. Ти беше като инспектор Дюдю и доста биеше на очи, когато се приближи до него. Този човек просто прилича на брат ти. Ако отидеш при него и му заговориш така, сякаш е Тод, той ще се стресне и…