Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Какво криеш, Тес?

— Бъди търпелив и ме изслушай. Трябва да знаеш това, защото един ден може да се окаже важна част от загадката. Аз самата не съм сигурна какво да мисля, но може би в бъдеще ти ще откриеш повече за случилото се със сестра ми, съпруга й и Тод. И ако го сториш, тази информация може да ти бъде полезна.

Дишах, но имах чувството, че съм затаил дъх, докато чакам Тес да се изповяда.

— Какво? — попита тя и ме погледна така, сякаш бях малоумен. — Не искаш ли да я чуеш?

— Господи, Тес, чакам.

— Става дума за пари.

— Пари?

Тес кимна уморено.

— Имаше пари. Появяваха се изневиделица.

— Откъде?

— Там е въпросът. Откъде идваха. От кого?

Прокарах пръсти по косата си. Изгарях от нетърпение.

— Започни отначало.

Тес бавно си пое дъх през носа.

— Съзнавах, че няма да е лесно да отгледам Синтия, но както споменах, нямах избор. Тя беше моя племенница, дъщеря на сестра ми. Обичах я като свое дете, затова когато родителите й изчезнаха, я взех при себе си. Тя беше буйна преди това и по някакъв начин инцидентът я успокои. Стана по-сериозна и започна да внимава в училище. Разбира се, от време на време създаваше неприятности. Една вечер ченгетата я доведоха у дома. Бяха я хванали с марихуана.

— Сериозно?

Тя се усмихна.

— Освободиха я с предупреждение. — Тес допря пръст до устните си. — Не й казвай.

— Няма.

— Щом загубиш семейството си, смяташ, че ти е разрешено да правиш каквото искаш, да караш през просото, да стоиш до късно. Мислиш, че всички са ти длъжници.

— Предполагам.

— Дълбоко в душата си обаче Синтия имаше желание да се стегне. В случай че родителите й се върнат, тя държеше да стане нещо, да не бъде безполезна. Въпреки че ги нямаше, Синтия искаше те да се гордеят с нея и затова реши да ходи на училище и да завърши колеж.

— Университетът на Кънектикът.

— Точно така. Добро учебно заведение. И не беше евтино. Чудех се как ще плащам. Оценките й не бяха лоши, но не бяха като на гениален учен, ако схващаш намека ми. Трябваше да търся заеми.

— Е, и?

— Намерих първия плик на предната седалка в колата. Беше оставен там. Свърших работа, качих се и белият плик лежеше на седалката до мен. Бях заключила колата, но оставих стъклата смъкнати един-два пръста, защото беше много горещо и исках да влиза въздух. Пликът беше дебел и едва се беше проврял.

Наклоних глава на една страна.

— Пари в брой?

— Пет хиляди долара. В различни банкноти — по двайсет, пет, сто.

— Плик, пълен с пари? Без обяснение или бележка? Нищо?

— Имаше бележка.

Тес стана от стола, направи няколко крачки към старинното писалище до вратата и издърпа единственото чекмедже.

— Намерих всичко това, когато започнах да разчиствам мазето и да преглеждам кашоните с книги и други неща. Трябваше да подредя там, за да улесня теб и Синтия да прецените какво да запазите и какво да изхвърлите, когато си отида от този свят. — Тя извади десетина плика, завързани с ластик. Купчината беше дебела един-два сантиметра. — Сега, разбира се, са празни, но запазих пликовете, въпреки че на тях не е написано нищо. Няма нито адрес на подателя, нито марка. Реших обаче, че по тях може да има нещо, което да бъде полезно на някого един ден.

Тес беше оставила отпечатъците си навсякъде по пликовете и беше съмнително дали съдържаха някакви веществени доказателства. От друга страна, не бях специалист по криминалистика. Не преподавах и химия.

Тес измъкна лист от свитъка.

— Това е единствената бележка, която получих. Беше в първия плик. Във всички последвали имаше само пари.

Тя ми подаде стандартен машинописен лист, прегънат на три и леко пожълтял от годините. Разгърнах го.

Съобщението беше написано много премерено и пестеливо с печатни букви и гласеше:

„ТОВА Е, ЗА ДА ТИ ПОМОГНА СЪС СИНТИЯ. ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО Й И ВСИЧКО ДРУГО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. ЩЕ ИМА ОЩЕ, НО ТРЯБВА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ СЛЕДНИТЕ ПРАВИЛА: НЕ КАЗВАЙ НА СИНТИЯ ЗА ПАРИТЕ. НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО. И НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА РАЗБЕРЕШ ОТКЪДЕ ИДВАТ.“

Това беше всичко.

Прочетох го три пъти и сетне погледнах Тес, която стоеше пред мен.

— Не казах на Синтия, нито на някого другиго. Не направих опит да разбера кой ги оставяше в колата ми. Не знаех къде, нито кога ще се появят. Една вечер намерих плик, пъхнат в „Ню Хейвън Реджистър“, оставен на стъпалата пред дома ми. Друг път излязох от Поуст Мол и в колата ми имаше друг плик.

— И не си видяла никого.

— Не. Мисля, че онзи, който ги даваше, ме е наблюдавал и ги е оставял, след като се е уверявал, че съм достатъчно далеч, за да не го видя. Знаеш ли какво? Когато паркирах колата, винаги оставях стъклото леко смъкнато за всеки случай.