Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Колко бяха парите?

— За шест години получих четирийсет и две хиляди долара.

— Мили боже.

Тес протегна ръка. Искаше да й върна бележката. Сгъна я, пъхна я при празните пликове, стана и ги сложи в чекмеджето на писалището.

— И от колко години не си получавала нищо?

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че от петнайсетина. Пликовете престанаха да се появяват, след като Синтия завърши колежа. Парите бяха истинска благословия. Нямаше да мога да я изуча без тях. Щеше да се наложи да продам къщата или да изплащам нова ипотека.

— Кой мислиш, че ги е оставял?

— Ето ти въпрос за четирийсет и две хиляди долара. И аз се питам същото през всичките тези години. Майка й? Баща й? Двамата?

— Това би означавало, че те са били живи, или поне единият. Може още да са живи. Но щом са били в състояние да го направят, да те наблюдават и да ти изпращат пари, защо не са се свързали с теб или с нея, или с някого другиго?

— Да, няма логика. Винаги съм мислила, че всичките са мъртви от нощта, в която изчезнаха.

— Ако са мъртви, тогава онзи, който ти е оставял парите, е изпитвал угризения за смъртта им. Опитвал се е да се реваншира.

— Разбра ли какво имах предвид? Всичко това само повдига още въпроси, не дава отговори. Парите не означават нито че те са живи, нито че са мъртви.

— И все пак означават нещо. Защо не си се обадила на полицията, след като са престанали да пристигат и е станало ясно, че няма да има повече?

Очите й придобиха уморен вид.

— Сигурно мислиш, че не се боя да разравям подобни мръсотии, но в случая не съм убедена дали искам да знам истината, Тери. Страхувах се, че ако успеем да я открием, истината ще нарани Синтия. Стресът от цялата тази история ми се отрази. Питам се дали не се разболях от това. Казват, че стресът влияе физически.

— Чувал съм това. Може би трябва да говориш с някого.

— Опитах. Ходих при вашата доктор Кинцлър.

Примигнах.

— Сериозно?

— Синтия спомена, че я посещавате, затова й се обадих и отидох два пъти. Установих обаче, че не съм готова да излея душата си пред непознат. Има неща, които споделяш само със семейството си.

Чухме, че пред къщата спря кола.

— От теб зависи дали да кажеш на Синтия за парите. Аз ще й съобщя за заболяването си.

Вратата на колата се отвори и затвори. Надникнах през прозореца и видях, че Синтия отваря багажника.

— Трябва да помисля — рекох аз. — Не знам как да постъпя. Но благодаря, че ми каза. Можеше да го споделиш по-рано.

— И аз бих искала.

Предната врата се отвори и Синтия влезе с две пазарски чанти. Грейс изскочи от сутерена, притиснала кутията с шоколадовия сладолед до гърдите си като плюшена играчка. По устата й беше размазан шоколад.

Синтия я погледна учудено и видях как събра две и две и разбра, че са я изпратили за зелен хайвер.

— Щом излезе, осъзнахме, че тук има сладолед — обясни Тес. — Другите неща обаче ми трябват. Днес имам рожден ден, по дяволите. Хайде да празнуваме.

Беше се мръкнало, когато влязох в стаята на Грейс да я целуна за лека нощ, но веднага съзрях силуета й на прозореца, откъдето гледаше осветеното от луната небе през телескопа. Забелязах, че е увила тиксо около статива, който се беше счупил.

— Миличка.

Тя размаха пръсти, но не откъсна поглед от телескопа. Очите ми свикнаха с тъмнината и видях, че книгата „Космос“ е отворена на леглото й.

— Какво виждаш? — попитах аз.

— Не много.

— Жалко.

— Щом нищо не се приближава, за да унищожи Земята, всичко е наред.

— Не мога да го оспоря.

— Не искам нищо лошо да се случи с тебе и мама. Ако астероид ще пада върху къщата ни до сутринта, вече трябваше да съм го видяла, затова бъдете спокойни.

Погалих косите й и сложих ръка на рамото й.

— Татко, дразниш окото ми.

— О, извинявай.

— Мисля, че леля Тес е болна.

О, не. Грейс беше подслушвала. Вместо да седи долу в сутерена, тя се беше крила горе на стълбите.

— Грейс, нима си…

— Не изглеждаше щастлива, че има рожден ден. Аз съм много щастлива на рождения си ден.

— Когато остарееш, не се радваш много, че имаш рожден ден. Имал си твърде много. След известно време това вече не е нещо ново и вълнуващо и става скучно.

— Аха. — Грейс премести телескопа малко наляво. — Тази нощ луната е светла и блести. Виждат се всичките кратери.

— Лягай си.

— След малко.

— Приятни сънища. И не се тревожи за астероидите.

Реших да не бъда прекалено строг и да настоявам веднага да се мушне под завивките. Да позволиш на дете да остане будно след часа си за лягане, за да изследва Слънчевата система, не ми се стори престъпление, заслужаващо родителска намеса. Целунах я нежно по ухото, измъкнах се от стаята и се върнах в спалнята.