Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Грейс се върна в сутерена.

— Щом настъпи апокалипсисът, аз ще съм единствената, която ще може да си бърше задника — усмихна се Тес. Поднасянето на подаръците изглежда я изтощи и тя въздъхна дълбоко и се облегна назад.

— Добре ли си? — попита Синтия.

— Чувствам се отлично — отвърна Тес и после сякаш се сети нещо. — Не мога да повярвам. Мислех да купя сладолед за Грейс.

— Няма проблем. И без това смятаме да те изведем на вечеря. Какво ще кажеш за „Никърбокърс“? Ти обожаваш небелени печени картофи с бекон и лук.

— Знам ли. Днес съм малко уморена. Защо не вечеряме тук? Имам някои неща за ядене, но наистина исках сладолед.

— Ще ида да взема. — Щях да отида с колата до Дерби и да намеря бакалия или денонощен магазин.

— Ще ми трябват и някои други неща. Синтия, може би ти трябва да отидеш. Ако изпратим него, ще обърка всичко.

— Добре — отговори Синтия.

— Освен това искам Тери да занесе някои неща от гаража в мазето, докато е тук, ако нямаш нищо против, Тери.

Написа кратък списък и го даде на Синтия, която заяви, че ще се върне след не повече от половин час.

Тя излезе, а аз се разходих из кухнята и погледнах таблото за бележки, където Тес беше закачила снимка на Грейс, направена в Дисни Уърлд. Отворих фризера и потърсих кубче лед, което да пусна в чашата си с вода.

Вътре имаше кутия шоколадов сладолед. Извадих я и махнах капака. Липсваше само една лъжичка. Предположих, че Тес става разсеяна с годините.

— Хей, Тес, тук има сладолед.

— Сериозно? — провикна се тя от всекидневната.

Сложих сладоледа обратно във фризера, затворих го и седнах на канапето срещу Тес.

— Какво става?

— Ходих на лекар — отговори тя.

— Защо? Какво има?

— Умирам, Тери.

— Как така? Какво ти е?

— Не се тревожи, няма да стане за един ден. Може би ми остават шест месеца или дори една година. Човек никога не знае. Някои хора изкарват доста време, но аз очаквам продължително, мъчително боледуване. Не искам да си отида така. Да ти кажа право, искам да умра внезапно. Много по-лесно е.

— Тес, какво не е наред?

Тя сви рамене.

— Има ли значение? Направиха ми изследвания и после още няколко, за да бъдат сигурни, но вероятно резултатът ще бъде същият. Заключението е, че вече виждам финала. Исках да кажа първо на теб, защото Синтия преживя много напоследък. Годишнината, телевизионното предаване.

— Онзи ден се обади някакъв човек. Това я разтърси много лошо.

Тес затвори за миг очи и поклати глава.

— Откачалки. Гледат нещо по телевизията и после изваждат телефонния указател.

— И аз мисля така.

— Рано или късно Синтия трябва да научи, че не съм добре. Но ще изчакаме подходящ момент.

От стълбите се чу шум. Грейс се появи от сутерена, стискайки в две ръце новата си книга.

— Знаете ли, че луната е ударена от много повече астероиди, отколкото Земята? Земята обаче има атмосфера, която заглажда повърхността, и не виждаме всички кратери, а на луната няма въздух, затова когато там падне астероид, дупката остава завинаги.

— Хубава книга, а? — отбеляза Тес.

Грейс кимна.

— Гладна съм.

— Майка ти отиде да купи някои неща — рекох аз.

— Няма ли я тук?

Поклатих глава.

— Скоро ще се върне. Но във фризера има шоколадов сладолед.

— Вземи кутията долу — предложи Тес. — И лъжица.

— Наистина ли? — Грейс не можеше да повярва. Това нарушаваше всички правила на етикета, който тя познаваше.

— Хайде — подканих я аз.

Тя изтича в кухнята, придърпа стол, за да стигне до фризера, грабна сладоледа, извади лъжица от чекмеджето и хукна обратно долу.

Погледнах Тес. Очите й бяха влажни.

— Мисля, че ти трябва да съобщиш на Синтия — казах аз.

Тя хвана ръката ми.

— Разбира се. Не мога да те накарам да направиш такова нещо. Исках да го споделя първо с теб, защото когато кажа на Синтия, трябва да си готов да й помогнеш да го преживее.

— И тя ще трябва да ми помогне да го преживея.

Тес се усмихна.

— Ти се оказа много добра партия за нея. Отначало не бях сигурна.

— Така беше — ухилих се аз.

— Видя ми се прекалено сериозен, но се оказа идеален. Много се радвам, че тя те намери след всичките главоболия, които преживя.

Тес отмести поглед встрани, но стисна ръката ми малко по-силно.

— Има и нещо друго. — Изрече го така, сякаш беше много по-важно от факта, че умира. — Трябва да ти кажа някои неща, докато все още мога. Разбираш ли какво имам предвид?

— Предполагам.

— И нямам много време да ги споделя. Ами ако се случи нещо и си отида утре? Ако нямам възможност да ти кажа какво знам? Въпросът е там, че не съм убедена дали Синтия е готова да чуе всичко това. Дори не съм сигурна дали ще й бъде от полза да го знае, защото онова, което ще ти кажа, по-скоро повдига въпроси, отколкото дава отговори. Само ще я измъчи, без да й помогне.