Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Синтия, която вече беше пожелала лека нощ на Грейс, седеше в леглото и разглеждаше списание. Само прелистваше страниците, без да им обръща голямо внимание.

— Утре трябва да отида в търговския център — каза тя, без да отмества очи от списанието. — Искам да купя нови маратонки на Грейс.

— Сегашните не ми се виждат износени.

— Не, но са й тесни. Ще дойдеш ли с нас?

— Разбира се. Може да окося тревата сутринта. Ще обядваме там.

— Днес прекарахме добре. Не ходим достатъчно често при Тес.

— Защо не я посещаваме всяка седмица?

— Искаш ли? — усмихна се Синтия.

— Да. Ще я вземем на обяд, ще я заведем в „Никърбокърс“ или в онзи ресторант за морска храна в пролива. Ще й хареса.

— Много. Днес изглеждаше замислена. И май започва да става разсеяна. Сладоледът например.

Съблякох ризата си и преметнах панталоните си на стола.

— Е, не е нещо сериозно.

Тес не каза на Синтия за здравословния си проблем. Не искаше да разваля рождения си ден. И докато тя трябваше да реши кога да й съобщи новината, аз чувствах, че не е редно да държа съпругата си в неведение.

Още по-тежко бреме беше мисълта за парите, изпращани анонимно на Тес в продължение на няколко години. Имах ли право да запазя информацията за себе си? Синтия трябваше да я научи дори преди мен. Тес обаче не й каза, защото мислеше, че напоследък е прекалено уязвима, а аз бях съгласен. И все пак.

Исках да попитам Синтия дали е осведомена, че леля й е ходила при доктор Кинцлър, но тя щеше да поиска да знае защо Тес е казала на мен, а не на нея, затова се отказах.

— Добре ли си? — попита Синтия.

— Да. Малко съм уморен, това е всичко.

Останах по боксерки, измих си зъбите и легнах с гръб към нея. Синтия хвърли списанието на пода и угаси лампата. След няколко секунди ръката й се плъзна по мен, погали гърдите ми и после докосна члена ми.

— Колко си уморен? — прошепна тя.

— Не чак толкова много — отговорих аз и се обърнах към нея.

— Искам да бъда в безопасност с теб — рече Синтия и доближи устни до моите.

— Тази вечер няма астероиди — отбелязах аз и ако лампата беше запалена, мисля, че щях да видя как се усмихва.

Синтия заспа бързо. Аз нямах този късмет.

Втренчих се в тавана, обърнах се на една страна и се загледах в дигиталния часовник. Когато минутата се смени, започнах да броя до шейсет, за да видя дали ще отмеря точно. След това легнах по гръб и пак се вторачих в тавана. В три часа след полунощ Синтия усети, че се въртя неспокойно.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Заспивай.

Не можех да реша как да постъпя. Ако знаех отговорите на въпросите, които Синтия щеше да ми зададе за пълните с пари пликове, оставяни на Тес, може би щях да й кажа веднага.

Не, не беше вярно. Отговорите само щяха да породят нови въпроси. Дори да знаех, че някой от семейството й е оставял парите, дори да ми беше известно и кой точно ги дава, пак нямаше да мога да отговоря защо.

Ами ако знаех, че някой извън семейството й е оставял парите? Но кой? Кой друг би се чувствал достатъчно отговорен за Синтия и случилото се с родителите и брат й, за да й изпрати толкова много пари?

А после се запитах дали не трябва да съобщя на полицията. Да помоля Тес да им предаде бележката и пликовете. Може би дори след всичките тези години и въпреки че ги бяха докосвали различни ръце, те все още съдържаха тайни, които един специалист с модерни технически средства щеше да разкрие.

Разбира се, ако някой в полицията все още се интересуваше от това. Случаят отдавна беше класиран при неприключените разследвания.

Създателите на телевизионното предаване не откриха действащ полицай, който да се занимава с това. Затова заснеха онзи човек в Аризона, който намекна, че Синтия има нещо общо с изчезването на родителите и брат си. Задник.

И така, лежах буден, обсебен от информацията, която не бях споделил със Синтия, и това само ми напомни колко много неща не знаем.

Убих малко време в книжарницата, докато Синтия и Грейс разглеждаха маратонки. Държах в ръката си един от първите романи на Филип Рот, който не бях чел, когато Грейс нахлу в магазина. Синтия вървеше след нея и носеше пазарска чанта.

— Умирам от глад — заяви Грейс и уви ръце около мен.

— Купиха ли ти маратонки?

Тя отстъпи назад и протегна единия си крак, а после и другия. Бели маратонки с емблемата на „Найки“ в розово.

— Какво има в чантата? — попитах аз.

— Старите маратонки — отвърна Синтия. — Искаше да обуе новите. Гладен ли си?