Линуд Баркли - Няма време за сбогом

Тя колебливо взе шофьорската книжка с палеца и показалеца си и я разгледа. От очите й потекоха сълзи. Отместих поглед към мъжа и мълчаливо му върнах картата.

— Съжалявам. Извинете ни.

Той взе книжката, пъхна я в портфейла си, отново поклати глава възмутено, измърмори нещо като „откачалка“ под носа си и тръгна към паркинга.

— Хайде, Синти. Да вървим при Грейс.

— Грейс? Оставил си я?

Синтия побягна обратно в търговския център и се качи на ескалатора. Следвах я по петите. Проправихме си път през лабиринта от пълни с хора маси към мястото, където обядвахме. Двата подноса с недовършените супи и сандвичи бяха там. Кутията от „Макдоналдс“ също.

Грейс обаче я нямаше.

И жената със синьото палто беше изчезнала.

— Къде, по дяволите…

— Господи — възкликна Синтия. — Оставил си я тук? Сама?

— Оставих я при жената, която седеше на съседната маса. — Искаше ми се да й кажа, че ако не беше хукнала да гони вятъра, нямаше да бъда изправен пред избора да оставя сама Грейс. — Трябва да е някъде тук.

— Коя беше жената? Как изглеждаше?

— Не знам. По-възрастна от нас. Със синьо палто. Седеше тук.

Жената беше оставила на подноса недовършената си салата и картонена чаша, изпита до половината с пепси или кока-кола, сякаш беше бързала да си тръгне.

— Охраната — рекох аз, докато се опитвах да не се предавам на паниката. — Те ще са видели жена в синьо палто с момиченце… — Огледах етажа с ресторантите, търсейки някой служител.

— Да сте виждали нашето момиченце? — питаше Синтия хората на масите наоколо. — На осем години е. Седеше ето тук.

Почувствах се напълно безпомощен. Погледнах към щанда на „Макдоналдс“, помислих си, че жената може да е подмамила Грейс с обещание за още един сладолед. Грейс обаче беше умна и не би се хванала. Беше само на осем години, но бе умна и разсъдлива.

Насред тълпата, Синтия започна да вика името на дъщеря ни.

— Грейс! Грейс!

И в следващия миг зад мен се чу глас:

— Хей, татко.

Завъртях се.

— Защо крещи мама? — попита Грейс.

— Къде беше, по дяволите? — Синтия ни видя и се завтече към нас. — Какво стана с онази жена?

— Мобилният й телефон звънна и тя каза, че трябва да тръгва — обясни Грейс. — А после отидох в тоалетната. Казах ви, че ми се пишка. Защо се плашите?

Синтия сграбчи Грейс и я притисна до себе си. Ако изпитвах някакви угризения, че крия информацията за тайните плащания на Тес, реших да ги забравя. Семейството ми не се нуждаеше от повече бъркотия.

Никой не пророни дума, докато се връщахме у дома.

Влязохме вкъщи и видях, че лампата на телефонния секретар проблясва. Беше ни търсила една от продуцентките на „Фатален срок“. Тримата застанахме в кухнята и изслушахме съобщението. Някой се беше свързал с тях и твърдеше, че знае какво може да се е случило с родителите и брата на Синтия.

Синтия им се обади веднага и изчака да намерят продуцентката, която беше отишла да пие кафе.

— Кой се е обадил? Брат ми? — задъхано попита Синтия. Все още беше убедена, че преди малко го е видяла.

— Не — отвърна продуцентката. Не бил брат й, а някаква ясновидка. Звучала много убедително.

Синтия затвори телефона.

— Някаква ясновидка твърди, че знае какво се е случило.

— Страхотно! — зарадва се Грейс.

„Да, страхотно — помислих си аз. — Медиум. Върхът.“

— Мисля, че поне можем да чуем какво има да каже — предложи Синтия.

Беше вечер. Седях в кухнята, проверявах писмени работи и ми беше трудно да се съсредоточа. Синтия не мислеше за нищо друго, освен за ясновидката. Аз, от друга страна, не бях склонен да се срещаме с нея.

Нямах какво да кажа по време на вечерята, но щом Грейс се качи в стаята си да пише домашните си, Синтия ме погледна, докато зареждаше пералнята.

— Трябва да поговорим.

— Няма какво да говорим. Ясновидка се обажда в предаването. Това е само малко по-добре от онзи, който мислеше, че семейството ти е изчезнало в разкъсване в тъканта на времето. Може би тази жена има видение, че са яхнали бронтозаври или се возят в колата на Флинтстоун.

— Изпълнен си с неприязън.

Отместих поглед от ужасно написаното есе за Уитман.

— Какво?

— Изпълнен си с неприязън.

— Не е вярно.

— Още си ми ядосан заради случката в търговския център.

Не отговорих. В думите й имаше зрънце истина. Исках да й кажа някои неща, докато се прибирахме у дома, но реших, че моментът не е подходящ. И че ми е писнало. И че трябва да забрави факта, че родителите и брат й ги няма. И че нищо не се е променило само защото е двайсет и петата годишнина от изчезването им, или защото някакво посредствено новинарско предаване е проявило интерес. Въпреки че бе загубила семейството си, което безспорно бе трагедия, сега Синтия имаше друго семейство, и ако не беше готова да живее за нас, а в миналото, за родителите и брат си, които по всяка вероятност бяха мъртви, тогава…