Линуд Баркли - Няма време за сбогом

— Тръгва си. — В гласа на Синтия се долови паника.

Завъртях се. Мъжът беше станал и бършеше устата си със салфетка. Смачка я и я пусна в картонената чиния. Остави подноса, не го занесе в коша за отпадъци и тръгна към тоалетните.

— Кой е инспектор Дюдю? — попита Грейс.

— Не можеш да влезеш в мъжката тоалетна — предупредих Синтия.

Тя седеше неподвижно и гледаше мъжа, който бавно вървеше по коридора. Трябваше да го изчака да излезе.

— В мъжката тоалетна ли ще ходиш? — попита Грейс.

— Яж си сладоледа — повтори Синтия.

Жената в синьото палто на масата до нас чоплеше салатата си и се преструваше, че не ни слуша.

Имах само няколко секунди да разубедя Синтия да направи нещо, за което после всички да съжаляваме.

— Спомняш ли си какво ми каза, когато се запознахме? Постоянно виждаш хора, които ти изглеждат като твоите близки.

— Той скоро ще излезе, освен ако няма друг изход. Има ли друга врата?

— Мисля, че няма. Съвсем нормално е да се чувстваш по този начин. Търсиш ги цял живот. Спомням си, че преди години гледах шоуто на Лари Кинг. Беше поканил човека, чийто син бе убит от О. Джей Симпсън. Мисля, че се казваше Голдман. Той каза, че когато шофира и види кола като на сина си, тръгва да я следи и проверява шофьора, за да се убеди, че не е синът му, макар да знае, че е мъртъв и няма логика…

— Не знаеш дали Тод е мъртъв — прекъсна ме Синтия.

— Знам. Всъщност искам да кажа…

— Ето го. Отива към ескалатора. — Тя стана и тръгна.

— Мамка му.

— Татко! — скара ми се Грейс.

Обърнах се към нея.

— Стой тук и не мърдай. Разбра ли?

Тя кимна, докато поднасяше лъжица сладолед към устата си. Жената на съседната маса отново ни погледна.

— Извинете, бихте ли наглеждали дъщеря ми за малко? — попитах я аз.

Тя се втренчи в мен. Не беше сигурна какво да отговори.

— Само за няколко минути — добавих аз, опитвайки се да й вдъхна увереност, и станах, без да й давам възможност да откаже.

Тръгнах след Синтия. Успях да съзра главата на мъжа, когото преследваше. Етажът със заведенията беше препълнен. Синтия се беше забавила в тълпата и когато се качи на ескалатора, между нея и мъжа имаше пет-шест души и още толкова между Синтия и мен.

Човекът слезе и забърза към изхода. Тя се опита да мине покрай двойката пред нея, но не успя, защото те едва крепяха детска количка върху стъпалата.

Спусна се долу и хукна към мъжа, който наближаваше вратите.

— Тод! — извика тя.

Човекът не реагира. Отвори първата и после втората врата и продължи към паркинга. Настигнах я на изхода.

— Синтия!

Тя не ми обърна внимание. Изтърча навън, отново извика: „Тод!“ и после хвана мъжа за лакътя.

Той се обърна, стреснат от задъханата жена с широко отворени очи.

— Да?

— Извинете — каза Синтия и си пое дъх, — но мисля, че ви познавам.

Вече бях до нея и мъжът ме погледна така, сякаш искаше да каже: „Какво става, по дяволите?“.

— Не мисля — бавно отвърна той.

— Вие сте Тод.

— Тод? — Той поклати глава. — Госпожо, съжалявам, но не познавам…

— Знам кой сте — настоя Синтия. — Приличате на баща ми. Очите.

— Извинете — намесих се аз. — Съпругата ми мисли, че приличате на брат й. Не го е виждала отдавна.

Синтия ядосано се обърна към мен.

— Не съм си загубила ума. — Тя отново погледна мъжа. — Тогава кой сте? Кажете ми кой сте.

— Госпожо, не знам какъв ви е проблемът, по дяволите, но не ме забърквайте в него, а?

Опитах се да застана между двамата и заговорих колкото можех по-спокойно.

— Разбирам, че искаме много, но ако ни кажете кой сте, съпругата ми ще се успокои.

— Това е лудост — отвърна той. — Не е необходимо да го правя.

— Виждаш ли? Ти си, но поради някаква причина не искаш да го признаеш.

Дръпнах Синтия настрана.

— Дай ми една минута. — Обърнах се към човека. — Семейството на съпругата ми е изчезнало преди много години. Отдавна не е виждала брат си и вие очевидно приличате на него. Ще ви разбера, ако откажете, но ако ми покажете личната си карта или шофьорската книжка, много ще ни помогнете. Въпросът ще се реши веднъж завинаги.

Той се втренчи в лицето ми.

— Тя се нуждае от помощ, да знаете.

Не казах нищо.

Мъжът въздъхна, поклати глава и извади портфейла си от задния джоб. Отвори го, измъкна карта и ми я подаде.

— Ето.

Шофьорската книжка беше издадена в щата Ню Йорк на името на Джереми Слоун. Адресът беше в Йънгстаун. Естествено, имаше и снимка.

— Може ли да я задържа за малко? — попитах аз. Той кимна. Приближих се до Синтия и й показах документа. — Виж.